Тази вечер обаче бяха отседнали в Шерод и тя щеше да си има свое легло в своя стая до неговата. Когато се нахраниха, той я изпрати до хотела, като провери стаята и ключалката на вратата, преди да отиде да обиколи заведенията за пиене и игра на комар в града.
— Дръж оръжието си подръка и не пускай никой, освен мен — предупреди я той. — Ще се върна колкото мога по-скоро. Ще почукам три пъти на стената, когато се прибера.
Това бе техният сигнал, така че Чарити разбираше кога се е върнал и не се притесняваше, ако чуеше шумове от стаята му. Люк чукаше три пъти на общата стена и тя отговаряше с две почуквания, за да го успокои, че е добре. Макар че обикновено той с часове не се връщаше, тя рядко заспиваше, преди да го чуе, независимо колко уморена бе.
Не само страхът за собствената безопасност караше Чарити да се чувствува така напрегната през тези самотни бдения, макар че наистина бе неспокойна сама в малките и грозни хотелски стаи, който изглеждаха така безцветни. Най-много я безпокоеше, че не знае къде точно се намира Люк и с каква неприятност се е сблъскал. През краткото им пътуване тя бе свикнала с присъствието му и не знаеше какво ще прави, ако нещо му се случи.
Тя си каза, че е глупаво да се притеснява за него. Човекът бе точен стрелец, и напълно способен да се брани. Бе го правил толкова години сам, без да има мама — квачка като нея. Но не можеше да забрави как Данди го бе стрелял в гръб, според думите на Люк. Дразнеше я, че Люк ловко заобикаляше подробностите около тази случка и не преставаше да се тревожи, че нещо подобно може да се случи пак някой ден. Само да седи, да чака и да се чуди, бе ужасно изпитание за търпението й. Предпочиташе да е навън с него и да знае какво става на всяка крачка.
И тази вечер не бе изключение. Докато Чарити чакаше, изпълнена с тревога, минутите се нижеха бавно и всеки час се превръщаше във вечност. Тя седеше на стола сковано, с опънати нерви и с револвер в ръка. Напълно облечена, тя не искаше да изпита съмнителното удобство на неравното легло, докато той не се върнеше. Само тогава щеше да угаси мъждивата лампа, да се съблече по риза и дълги дамски гащи и да си позволи няколко часа неспокоен сън.
Въпреки усилията, клепачите й се затваряха, когато чу тежки стъпки от ботуши да спират пред вратата й. С разтуптяно сърце и готова за отбрана, тя грабна револвера и го насочи към вратата. Предпазливостта я караше да мълчи. Ако е Люк, ще й се обади, но той никога преди не бе се приближавал до вратата й, без да даде сигнал по стената.
Докато чакаше, дръжката на вратата се завъртя. Изкривените дъски на пода заскърцаха, когато нападателят стъпи върху тях. Когато ключалката не поддаде, последва шумно чукане и тракане на бравата и пиян глас захленчи.
— Хайде, Люси, скъпа. Какво правиш? Не бива да затваряш клиентите си навън.
След секунди изсъска женски глас.
— Джес! Долна твар такава! Чукаш на чужда врата! Дай си туловището и парите тук, преди да са те застреляли, че си разбудил всички!
Докато Джес се препъваше по коридора и търсеше удоволствието си, Чарити се поуспокои и изпусна въздуха от гърдите си. Тялото й клюмна като еднодневна маруля и ръката й трепереше, когато внимателно остави револвера.
Междувременно, в една шумна кръчма надолу по улицата, Люк бавно пиеше уискито си и небрежно разпитваше бармана за клиентите напоследък. По навик погледът му непрекъснато шареше из стаята и оглеждаше всеки, който влизаше и излизаше през летящата врата, а и тези, които се качваха на горния етаж и се връщаха не след дълго, олекнали с няколко долара, взети им като такса за приятното забавление с някоя от мършавите бар дами.
Това беше десетото място, където се отби тази вечер, но усилията му не се възнаградиха, ако не се броят поканите от няколко „дами на вечерта“ да прекара нощта в леглата им — предложения, които той бързо отхвърли, като дори не се усмихна, за да смекчи отказа си. Той, разбира се, разумно бавеше отказа, докато не разбереше внимателно дали някоя от тях знае нещо, което да му е от полза.
Като промърмори с отвращение, той гаврътна остатъка от уискито и си проправи път през люлеещата се врата. Още една пропиляна вечер в обиколки на кръчми и заведения за комар. Беше уморен, късно бе и знаеше, че Чарити няма да може да заспи, докато не се върне в хотела.
Бе странно, но не и неприятно чувството да знаеш, че някой те чака. Макар че щяха да спят в отделни стаи и макар че мислите й несъмнено се въртяха около това, дали е събрал някакви сведения, а не толкова върху личната му безопасност, той се усмихна, като си помисли, че тя ще е там, когато се прибере, което щеше да бъде нищожна отплата за това, че няма да е до него в постелята и че трябва да чака, за да я прегърне отново.