— Сигурен ли си, че няма да се загубим? — запита тя, защото бе слушала ужасни приказки за хора, които се изгубват в пустинята и бавно умират от жажда, понякога само на мили от безценната вода.
— Минавал съм тук и преди. Знам пътя.
Люк не лъжеше. Той, изглежда, наистина знаеше пътя, макар че пясъкът и кактусите се струваха на Чарити еднакви във всички посоки. И макар че си бе обещала да му вярва, тя не си пое спокойно дъх, докато ниските плата не се появиха на хоризонта на запад.
Нейната несигурност и пълното й упование в него бяха добре дошли за Люк през самотното им пътуване. С всеки изминат ден доверието й в него нарастваше. Може би постоянният й страх от змии и нуждата от утеха подпомогнаха намеренията му и сега, вместо да си постила по-далеч, а той после нощем да я придърпва в обятията си, тя вече охотно се настаняваше до него всяка вечер и не потръпваше от докосването му, макар че настръхваше, когато й шепнеше нежни слова в ухото и понякога я ухапваше по врата.
Да я прегръща през нощта и да потиска естествените си желания, бе сладка мъка за Люк, но той с охота я изтърпяваше. Макар че си лягаха напълно облечени, той скоро запомни всяка примамлива гънка на тялото й. Към края на първата седмица можеше да я разпознае само по миризмата — само нейна и много подмамваща, — която бе като зов на сирена за измъчените му сетива. От време на време само звукът на дрезгавия й глас караше кожата му да настръхне и страстта му веднага пламваше.
От своя страна, Чарити бързо свикна да спи на една постеля с Люк. Наистина бе удобно и от гърдите му ставаше чудесна възглавница. Когато нощите в пустинята ставаха студени, топлината, която голямото му тяло излъчваше, я предпазваше от хлад. Докато той не предприемеше нежелани задявки, това положение я удовлетворяваше. Затоплена и в безопасност, тя не бе спала така добре от месеци.
През повечето нощи те тихо разговаряха и гледаха звездите, докато сънят ги победи. Но онази нощ, когато се сгушиха под одеялата, докато над главите им бушуваше буря и се лееше дъжд, щеше да остане вечно в спомените на Люк.
Бяха пристигнали в подножието на планината на изток от Албукърк и на следващия ден бързо щяха да стигнат целта си. И двамата бяха напрегнати в очакване да открият първия от шестимата, които търсеха. Самата атмосфера, изглежда, тръпнеше в същото безпокойство. Облаците, носени от вятъра, бързо заплуваха и цял следобед непрекъснато се струпваха по небето. Светкавици го пронизваха и осветяваха, а гръмотевиците отекваха със силен тътен.
Яздиха, докато могат, и напразно търсеха подслон от бурята. Ниските храсталаци не бяха подходящи. Най-доброто, което откриха, бе подслона, който им даваше една издадена скала. Те постлаха нещата си колкото се може по-близо до леко надвисналата скала, като сложиха едната мушама под одеялата, а другата над тях, но мястото бе твърде тясно и надеждата да останат сухи бе много малка.
Първите огромни капки дъжд вече шибаха жадната земя, от която се вдигаха облачета прах, докато те набързо успеят да свалят седлата от конете и да ги завържат. За щастие не успяха да се измокрят напълно, преди да се подслонят, но ядоха само парченца сушено говеждо, стари бисквити и пиха топла вода от манерката.
Дъждът вече се бе превърнал в порой и изсипваше върху тях талази вода, шибани от вятъра. Мокри и изстинали, те изхлузиха ботушите си и се промъкнаха под покрива от завивки. Люк притисна треперещото тяло на Чарити до себе си и гърба й се прилепи до него.
— Имахме късмет, че се изкачихме до тук, преди да започне бурята — тихо каза той, а топлият му дъх раздвижи косата й. — Тук поне пороят няма да ни залее.
Чарити дори не бе се сетила за това и думите му я накараха пак да потръпне. Като грешно изтълкува реакцията й, той каза:
— Студено ти е. Трябва да свалиш мокрите дрехи, за да не се разболееш.
— Не — тя съпроводи отказа си с поклащане на глава и косата й погъделичка носа му. — Другите ми дрехи са в дисагите — а до дисагите не можеха да стигнат.
— Чарити, става дума за здравето ти — твърдо настоя той. — А сега, или свали тази пола и риза, или аз ще го направя.
— Няма да посмееш.
— Ако трябва да те предпазя от смъртоносна настинка, ще се осмеля и повече да направя — мрачно я предупреди той. — Освен това, виждал съм жена по долно бельо и преди, а тук е по-тъмно и от в рог, така че по всяка вероятност нищо няма да видя.
— Но ще знаеш, че съм само по бельо.
Тихият й развълнуван отговор дълбоко го засегна. Мислено той отново видя очертания й силует върху прозореца и с мъка преглътна желанието, което този образ събуди.