— Как… какво става тук? — заекна той.
— Още ли ме желаеш, Джеб? Ела ме вземи. Ако ти стиска. Или смееш само да изнасилваш безпомощни жени и да убиваш съпрузите им?
Кроткият й тон не притъпи силата на думите й. Джеб се дръпна, сякаш го бе ударила. Той присви очи, като се опитваше да види по-добре чертите й на слабата светлина.
— Коя си ти? — запита дрезгаво той.
Тя му отговори със зловещ смях.
— Не си ли спомняш? — настояваше тя. — Е, Джеб. Дълбоко съм разочарована от теб. Аз съм жената, която ти и петимата ти мръсни приятели нападнахте миналата година до Додж Сити. Припомни ли си вече? Аз съм жената, която ще те убие, както ти уби съпруга ми. Кажи си молитвата, Джеб, ако смяташ, че ще ти олекне, защото скоро ще срещнеш Създателя си. А по-добре ще е да ми се помолиш за скапания си живот, както аз ви молих всичките онази нощ.
— Госпожо, ти си луда! — Джеб облиза уплашено устните си. — Бъркаш ме с някой друг.
Тя поклати глава.
— Не, Джеб. Спомням си твърде добре, но ти не се чувствувай самотен в тая работа. Не само теб възнамерявам да убия. Другите петима — също. Всъщност има двама, които искам повече от теб. Ако ми кажеш къде да ги намеря, може да стана по-мила с теб.
— Не знам. Казвам ти, че си сбъркала — настоя Джеб.
— Не можеш да лъжеш изкусно, Джеб. Къде са?
— Не знам, а и да знаех, няма да ти кажа.
— Ако бях на твое място, щях много внимателно да си помисля. Преди да те застрелям, мога да те нараня тук-там. Може първо да откъсна един-два пръста на крака ти и да продължа нагоре. Това ще е много болезнено и смятам, че бързо ще възстанови слабата ти памет, нали?
Капки пот избиха по челото на Джеб и се стекоха по лицето му.
— Майтапиш се! Не съм виждал жена да се справя така добре с револвера.
— Всяко нещо си има начало, Джеб, и край — Чарити отстъпи, а пръстите й шареха над ореховата дръжка на колта. Страх и несигурност пламнаха в нея изведнъж, но тя вече бе хвърлила ръкавицата. А се страхуваше. Толкова се страхуваше, че трябваше да стисне зъби, за да не затракат. Коленете й бяха омекнали. Стомахът й странно се бунтуваше. Дланите й се изпотиха, а пръстите й бяха ледени. Тя леко ги сви, за да раздвижи кръвта им, като се молеше да не изпусне револвера или да не го закачи за кобура, както често ставаше при тренировките.
Пое си дълбоко въздух и бавно издиша, като се опитваше да си върне спокойствието, което си придаваше, да спре ръцете си да не треперят и да съсредоточи цялото си внимание върху противника.
— Е, Джеб? Ще вземеш ли този револвер, който носиш, или ще стоиш да те застрелям насред улицата като краставо куче, каквото всъщност си.
— Ами той? — като не смееше да свали очите си от нея, Джеб посочи с глава Люк.
— Люк няма нищо общо с това — каза му Чарити. — То си е между нас. Между теб и мен.
— Тя е права, Джеб — тихо се намеси Люк. — Тук съм да наблюдавам и да се уверя, че двубоят е честен засега. Но те предупреждавам. Обичам дамата и ако я убиеш, вместо тя теб, ще съм принуден аз да те извикам на двубой.
— Ей, не можем ли да уредим въпроса по друг начин? — захленчи Джеб. — Имам малко парици. Може би… — докато говореше и се опитваше да отвлече вниманието й, той се пресегна за револвера.
Ръката на Чарити се стрелна напред, извади колта и се прицели тъкмо когато токчето й се изкриви и тя загуби равновесие. Тревожният й вик бе заглушен от пукота на двоен изстрел, пръстът й бе задвижил спусъка, когато тя се строполи на земята.
19.
Като я видя да пада, сърцето на Люк спря да бие. Рефлексът го подтикна да извади своя револвер и да го насочи към Джеб. Тъкмо тогава разбра, че и Джеб бе паднал. Той лежеше проснат по гръб насред прашната улица, а на слабата светлина от кръчмата се виждаше, че точно между веждите му има дупка от куршум.
Преди да успее да пристъпи към нея, Чарити се изправи и се загледа в тялото на Джеб, уплашена и объркана, а в ръката си още държеше револвера.
— Боже! О, мили боже! — извика тя.
От кръчмата на улицата се изсипваха хора, когато Люк се наведе над нея и нежно прегърна разтрепераното й тяло, като с очи и ръце обезумял търсеше наранявания.
— Улучи ли те, Чарити? Ранена ли си?
— Мъртъв е, нали? — хълцаше тя. — Аз ли го направих? Аз ли го убих?
— По дяволите, Чарити! Забрави Джеб! Отговори ми! Ранена ли си?
— Не… Не знам. Не мисля — тя зарови лицето си в гърдите му и започна да скимти.
— О, боже, Люк! Мисля, че ще ми стане лошо.
— Не и тук — изрече през зъби Люк, като се изправи и я повдигна. — Ако смяташ да си изповръщаш червата, поне чакай да те заведа на някое по-скрито място — ядът сменяше бързо страха и облекчението му бе толкова голямо, че не знаеше какво иска по-напред — да я целуне или да я набие.