Като си проправяше път през обкръжилата ги тълпа зяпачи, той бързо пресече улицата, твърдо решен да стигне до стаята им, преди Чарити да си изпълни заканата. Той ритна ядно вратата, тя се отвори с трясък и Люк се отправи с тежки крачки към леглото, където безцеремонно я тръшна върху неравния дюшек.
Със закъснение си припомни, че тя не му бе отговорила на въпроса дали е ранена. Бързо запали лампата и започна да дърпа дрехите й.
— Люк! Не! Какво правиш? Спри! — тя пищеше и риташе, като се опитваше да махне ръцете му от себе си.
— Проверявам за рани, глупачка такава! А сега спри да се мяташ и ме остави да си свърша работата.
— Не съм ранена — възкликна тя, но трябваше да промени изявлението си, защото глезенът остро я стрелна. — Поне не съм простреляна. Но мисля, че си навехнах глезена, когато паднах, и започва адски да ме боли.
Не би го изненадала повече, ако му бе казала, че са й пораснали две глави. Смаян, Люк спря да се опитва да й свали дрехите и безмълвен я зяпна.
— Навехнала си глезена? — повтори той слисан. После започна да се тресе от силен смях. — Навехнала си глезена! — смееше се гръмогласно той, сякаш това бе най-смешното нещо, което бе чувал.
Когато смехът му премина в голяма, спокойна усмивка, той отново я притисна до себе си и зарови глава в разрешената й коса.
— О, боже, Чарити! Когато те видях да падаш, направо полудях. Мисля, че никога не съм бил така изплашен през целия си живот, както сега.
— И аз не бях по-добре! — призна тя тихо. После, когато думите му й припомниха всичко отново, тя потръпна. — Люк, чух два изстрела. Единият беше моят. Откъде дойде другият?
Като се дръпна леко назад, той се намръщи и се зачуди на въпроса й.
— От револвера на Джеб, разбира се, откъде другаде.
— Не бях сигурна. Помислих, че може да е от твоя — тя се смълча, като обмисляше казаното, после спокойно запита. — Значи аз го убих. Моят куршум му пръсна мозъка?
— Да.
— О, боже! — промърмори отново тя, но то прозвуча повече като молитва, отколкото като клетва. Лицето й, което бе започнало да възвръща нормалния си цвят, отново побледня. Тя започна да трепери и не можеше да спре.
Когато осъзна какво бе станало и реагира, зъбите й затракаха, а тя и леглото се тресяха като купичка нишесте. После започна да плаче, а силните ридания сякаш се изтръгваха дълбоко от душата й.
Люк я сгуши и приюти в обятията си, а големите му ръце галеха разтърсвания й от ридания гръб.
— Знам, скъпа, знам — напевно каза той. — Никога не е лесно, независимо как се случва и колко е оправдано — той още я държеше, докато тя с хълцане заспа, и се чудеше дали ще ги събуди и двамата от нови кошмари. Бе се опитал да я подготви за последиците от това да убиеш някого, сега можеше да й предложи само съчувствие и утеха и да се надява, че събитията от тази вечер няма да я измъчват цял живот.
Първото, което Люк я запита на следващата сутрин, бе:
— Искаш ли да изоставиш сега тази работа, Чарити, и да се върнеш вкъщи? Ще те разбера, ако го направиш. Дори безвъзмездно ще открия другите вместо теб.
— Защо би постъпил така?
— Защото сме приятели.
— Приятелите не се използват и надлъгват, Люк. Никога няма да те накарам да свършиш такава работа заради приятелството ни.
— Предложението остава. Миналата нощ бе само началото, скъпа. По-нататък няма да става по-лесно. Да отнемаш човешки живот, не е нещо, на което се научаваш с упражнения, като свиренето на пиано, например.
Тя се засмя насила и поклати глава.
— Искам да продължа, Люк. Да, ужасно се разстроих и предполагам, че няма да е за последен път, но сега съм добре. Наистина. Когато нуждата налага, мога да съм много силна.
— По-скоро упорита — отвърна той, като с облекчение отбеляза, че нормалния цвят на лицето й се възвръща и в очите й проблясва предизвикателна решителност. — Сигурна ли си?
— Категорично.
— Добре — склони той. — Предполагам, че следващата ни стъпка ще е да открием брата на Джеб. Може би той ще може да ни каже къде да започнем издирването на другите петима.
Чарити се съгласи.
— Първо обаче искам да направя още нещо — тя убеди Люк да я заведе на края на града, където започна да бере стръкове плевели и прецъфтели цветя.
Люк я гледаше объркан.
— Ще ми кажеш ли какво, по дяволите, правиш, или трябва да отгатвам?
— Бера прощален букет за Джеб — отговори просто тя.
Предположил, че не е чул добре, Люк учуден поклати глава.
— Береш какво?
— Ти чу.
— Е, ще ти кажа нещо, мила. Береш най-грозната китка плевели, която някога съм виждал.