Смехът на Люк бе горчив и злъчен.
— Глупости! Ти дори не можеш да произнесеш думата, а аз цял живот трябваше да живея с факта, че тя е такава. Аз не обиждам, скъпа. Онази жена си разтваряше краката за всеки мъж, който плащаше добре. Истината е, че тя така щедро раздаваше услугите си, че когато съм се родил, не е знаела кого да посочи за баща — той я прониза с леден поглед. — Знаеш ли какъв съм следствие на това, скъпа? Копеле. Истинско копеле.
— Не!
— Какво не, Чарити? Не, не съм копеле? Тя не е била курва и ужасна майка. Не позна, мила.
— Но, но тя сигурно те е обичала.
Отново се чу този кратък смях, пропит с омраза.
— Разбира се. Тя толкова силно ме обичаше, че ме захвърли в сиропиталището, когато бях на четири години. И почти без да се сбогува, така духна, сякаш опашката й се е подпалила. Оттогава не съм я ни виждал, ни чувал, което сигурно е добре и за двама ни, предполагам, защото, ако пътищата ни се кръстосат някога, много вероятно е да я удуша и да ме обесят за това. Как ти се струва краят на тази приказка, а, Чарити? — подигра се той.
Тя го гледаше с премрежени от сълзи очи и не знаеше какво да каже. Съчувствие и гняв се надигаха в нея, гняв към майка му, задето го е изоставила, и към Люк, че е толкова рязък, саркастичен и изпълнен с омраза, когато разказва за това.
— Омразата те е обсебила, Люк Стърлинг — изтърси тя. — Нищо чудно, че си такова отвратително, презряно…
— Копеле — дрезгаво подхвърли той.
— Оох! — изписка тя, страшно ядосана от него. Като искаше просто да се отърве от неприятното му присъствие, тя пришпори кобилата в галоп и бързо увеличи разстоянието между тях.
— Какво има, Чарити? — извика той след нея. — Не ти ли хареса моят разказ? Не искаш ли да чуеш още от ужасните подробности от младостта ми?
Когато тя продължи да язди и дори не го удостои с поглед през рамо, Люк пришпори своя кон и препусна.
— Чарити! По дяволите, Чарити! Намали! Ще умориш коня си, като препускаш в тая жега. Върни се… Ааах!
Задавеният му вик я накара да дръпне юздите на кобилата си. Като хвърли бърз поглед зад себе си, Чарити зяпна от ужас. Кон и ездач се гърчеха в пясъка — конят се опитваше да се изправи на крака, а Люк се бореше с голям люспест гущер, чийто челюсти здраво бяха захапали горната част на ръката му. Като крещеше и ругаеше, Люк се опитваше да се освободи, но животното държеше здраво. От мястото си Чарити успя да забележи избилите петна кръв по ръкава на Люк.
— Идвам! — изкрещя тя. — О, боже! Идвам!
Чарити се втурна обратно презглава, извади револвера си и отчаяно се опитваше да вземе на прицел съскащото влечуго, но тъй като Люк и то, каквото и да бе, се бореха свирепо, тя се страхуваше да стреля да не би по погрешка да улучи Люк. Обезумяла, тя захвърли револвера и се пресегна за камшика, който бе навит около лъка на седлото. Без да има време да измърмори нещо като молитва, тя изплющя с камшика във въздуха. Само за секунда той се из пъна, а когато отново се отпусна, тялото на влечугото бе ловко откъснато.
Като скочи от седлото, Чарити се отправи с неуверени стъпки към Люк, който лежеше със здраво стиснати очи и зъби и охкайки, се опитваше да освободи ръката си от зъбите на звяра. Дори в предсмъртната агония огромните челюсти бяха запазили силата си.
Изплашена до побъркване, Чарити преглътна страха си и се пресегна да му помогне.
— Не! — извика той, отвори очи изведнъж и я изгледа гневно. — Не го докосвай.
— Но, Люк…
— Не, казах! По дяволите, Чарити! Поне веднъж в живота си направи каквото ти казвам. Отровно е!
Най-после огромните челюсти се разтвориха, а плътта от ръката на Люк висеше на парцали в острите като бръснач зъби. Чарити коленичи до него, разтреперана, а по бледото й лице се стичаха сълзи.
— Какво мога да направя? Как да ти помогна? О, боже, Люк! Колко отровно е това ужасно нещо? Какво, за бога, беше то? — погледът й неволно се насочи към огромното коралово — черно туловище, наподобяващо гущер.
Като държеше със свободната си ръка раната, Люк се помъчи да седне.
— Това е гила, силно отровен гущер, почти толкова отровен, колкото гърмяща змия, предполагам — той изпъшка. — По дяволите, не знам! Виждал съм такива преди, но те винаги бягаха. Ако конят ми не бе ме хвърлил върху гърба на този, може би и той щеше да избяга. Проклетият ми късмет!
— О, Люк, съжалявам! Вината е моя. Ако не бе хукнал да ме гониш, това нямаше да се случи! А сега какво да правим?
— Ще почистим раната колкото можем и ще я превържем — каза той.
В този момент Чарити би продала душата си за лекар.
Нямаха лекарства, дори нямаха и уиски, но тя му помогна да изцеди колкото може от отровата, проникнала в раната. Той не й позволи да изсмуче отровата, защото се страхуваше, че може да погълне част от нея.