— На един от нас трябва да му е бистра главата — каза й той.
Те намокриха раната с вода от манерката и Люк я предупреди да използват пестеливо ценните си запаси от вода. После здраво стегнаха раната с лентички плат, откъснати от една нейна блуза.
Щом превързаха раната, Люк настоя да продължат пътя си.
— Приблизително мога да пресметна, че сме на два дни северно от Лае Кручес. Това поставя Форт Селдън на югозапад от нас, на не повече от тридесет мили. Трябва да опитаме да стигнем там. Да останем тук, със сигурност няма да ни е от полза.
— Но можеш ли да яздиш? — суетеше се тя.
— Засега. Ако се случи така, че не мога, искам да ме завържеш за гърба на коня и да го водиш, ако се наложи.
— Люк! Ние сме насред пустинята. Всичко изглежда еднакво, накъдето и да се обърнем.
— Просто се насочи на югозапад и върви, докато стигнем. Ако не другаде, поне ще стигнем пак до Рио Гранде или някакво друго населено място.
— Люк, страх ме е.
— Така ли? — отговори той с кисела усмивка. — Е, мен също, но нямаме избор, скъпа. А сега да тръгваме.
Нещата се усложниха, когато се разбра, че конят на Люк си е разтегнал мускул на предния крак при препъването в дупката. Животното бе окуцяло. Люк и Чарити бяха принудени да яздят заедно на нейната кобила, което още повече щеше да забави придвижването им.
Чарити смяташе, че това няма особено значение. Докато Люк е в съзнание, имаха шанс, но ако останеше тя да води, никога нямаше да стигнат Форт Селдън. Можеше и да е на хиляди мили, на тях щеше да им е все едно. Докато се придвижваха бавно и мъчително през пясъците, тя се опасяваше, че ще умрат в тази пустош, и само кактусите, скорпионите и гущерите гила ще наблюдават тъжния им край.
20.
За известно време Люк се чувстваше нормално, макар че лявата му ръка го болеше, когато я движеше. Седнал зад Чарити, той бе преметнал ръката си през скута й, за по-удобно, и я бе положил предизвикателно близо до мястото, където се съединяваха бедрата й. Дясната му ръка, която държеше юздите, се допираше до ребрата й, като от време на време се отриваше в долната част на гърдите й, докато конят с мъка се движеше по пясъка.
Чарити не бе сигурна дали тези докосвания са нарочни или случайни, но нямаше да засяга сега темата, защото само щеше да го предизвика да й се подиграва. Всъщност тя започваше ясно да усеща колко интимно бяха седнали. От двете й страни дългите му здрави бедра се равняваха с нейните, а дупето й плътно се бе сгушило до предната част на панталона му. От прасците до раменете телата им сякаш бяха изваяни заедно, като две восъчни фигури, които се стопяват и сливат.
Люк бе извъртял леко главата си на една страна, за да направи място за шапката, която тя не смееше да свали от страх да не слънчаса, и всеки негов дъх гъделичкаше ухото й. Опитът й да се намести в по-удобно положение се оказа ужасна грешка. Щом започна да шава, тя усети членът му да се съживява и да я притиска отзад през дрехите. Очите й се разшириха и тя остана съвсем неподвижна.
Въпреки болката, която изтърпяваше, Люк се засмя и смехът му я разтърси.
— Уютничко, нали, мила — подразни я той.
— „Притеснено“ е думата, която ми хрумна — извъртя тя нагло.
— Лъжкиня. И все пак, ако бях на твое място, бих престанал да се въртя. Няма да е толкова изкусително и за двама ни.
Те продължиха за известно време, без да говорят, макар че Чарити почти чувстваше до слепоочието си усмивката, която играеше по устните му. При всяко вдишване тя усещаше миризмата му — една тревожно приятна смесица от мъжка пот и дръзка мъжественост. Когато зъбите му леко захапаха края на ухото й, тя едва не скочи от седлото.
— Стига! — изсъска тя, а цялата й лява страна излъчваше хладни удари.
— Просто проверявах дали си още будна — подигра се той.
— Е, дръж се прилично и ни насочвай в правилната посока, защото трябва да ти кажа, че тук съм напълно изгубена. Ако имаме някаква надежда да стигнем форта, заслугата ще е твоя, а не моя.
— Да, госпожо — духовито отвърна той и пак се засмя. Но не се смя дълго. Преди да измине и час, той вече тежко се отпускаше върху гърба й, а дишането му ставаше все по-затруднено. Бе трудно да се познае под палещото слънце, но Чарити смяташе, че и кожата му пари.
— Люк?
— Мммм? — попита той замаяно.
— Люк, искаш ли да спрем и да си починем малко?
— Ъхъ. Страхувам се, че ако сляза от коня, никога няма пак да се кача.
— Люк? Все още ли сме на прав път?
— Ммм… хмм…