— Сигурен ли си?
— Да. Слънцето е на запад от нас. Ще залезе след два часа.
Чарити се почувствува пълен глупак, че задава такъв глупав въпрос. Ако не бе толкова разтревожена, можеше да прецени това и сама. И все пак отговорът му, вместо да я успокои, я уплаши повече. Слънцето скоро щеше да залезе, а нощите в пустинята бяха почти толкова студени, колкото дните — горещи. Пътуването през нощта щеше наистина да е рисковано, но можеха ли да си позволят да спрат?
Люк бе казал, че ако слезе от коня, може би няма да може пак да се качи, а Чарити се съмняваше, че ще има достатъчно сила да го повдигне на седлото, дори и с негова помощ, ако все още е в съзнание. Освен това щяха да се изправят пред нови трудности. Пристигането им във форта щеше да се забави с няколко часа — ценно време, което можеше да означава живот или смърт за Люк. А трябваше да намери начин да запали огън за топлина и светлина през нощта — задача, с която преди се справяше Люк.
Въпросът да спират или не се реши малко преди смрачаване, когато Люк изведнъж се катурна на земята, като повлече и нея след себе си. За щастие, изплашеният й кон не хукна, може би защото клетото животно бе твърде изморено.
Както предполагаше Чарити, Люк изгаряше и не бе на себе си от треска. Когато се опита да се събуди, той измърмори несвързано и леко махна с ръка. Изнурена, обезумяла от тревога, тя искаше само да легне, където си е, да затвори замъглените си от слънцето очи и спокойно да се спомине в съня си. Но това бе изход за страхливците, а тя не можеше да остави Люк да умре, ако имаше някакъв начин да остане жив.
Като се изправи с мъка на крака, Чарити завърза конете и свали седлата им. После при последните лъчи на слънцето, които оцветяваха пясъка в лилаво и розово, тя потърси наоколо нещо, което може да гори, като внимателно оглеждаше за змии и гущери гила. Откри нещо, което наподобяваше изсъхнал кактус, бодливо и спарено, и няколко бурени от пелин, които завлече до набързо стъкмения им бивак.
После разгъна постелката, като подпъхваше и дърпаше, докато накрая успя да сложи неподвижното тяло на Люк върху нея. Като го остави за малко, — откри кибрита, хвърли сухите бурени на купчина и ги запали. Пламнаха веднага, но тя знаеше, че скоро ще изгорят. Отчаяно се нуждаеше от нещо друго за огъня, нещо, което ще гори през цялата нощ. Спомни см, че две от манерките бяха направени от дърво и покрити с брезент и бързо изсипа съдържанието им в две метални манерки, като се стараеше да не разлива ценната течност. Един бог знаеше къде и кога щяха да намерят още вода. С тока на ботуша си ги счупи и ги хвърли в огъня.
Нейният ангел — хранител, или този на Люк, сигурно й е шепнел в ухото, защото Чарити изведнъж си спомни, че и седлата им са направени от дърво, покрито с кожа. Това бе единственото нещо, за което се сещаше, че ще гори до сутринта. Без да се колебае нито миг, макар да знаеше, че каубоите и повечето мъже от Запада смятат седлата си за най-ценната вещ, тя довлече седлото на Люк и го хвърли в огъня. Ако по някакъв начин успееше да му спаси живота, той винаги можеше да си купи друго, но не можеше да си изпроси, заеме или открадне друг живот.
На разгорелия се огън тя свари няколко парчета сушено говеждо, като бъркаше и мачкаше, докато се получи бульон. Макар и трудно, успя да сипе отварата в пресъхналото гърло на Люк, а за да успее, бе положила главата му на скута си и масажираше гърлото му, докато той преглътне. Кожата му бе станала суха и сбръчкана, а силната треска бързо намаляваше течностите в тялото му. Като намокри едно парче плат, тя избърса лицето му, опитвайки се да охлади пламналата плът. Бе толкова горещ, че платът се изсушаваше само при допира.
Като свали превръзката от ухапаното място, откри, че е зачервено и разлютено. Обезумяла, сигурна, че раната се инфектира, тя я поля с почти вряла вода, колкото смяташе, че Люк може да издържи. После попи разръфаната плът и тя отново стана чиста. Като се съмняваше, че действията й са разумни, и знаеше, че ако Люк е буден, ще й забрани да го направи, тя колебливо положи уста върху раната. Събра малкото смелост, която имаше, и като се молеше за повече, на няколко пъти изсмука отровата, което трябваше да направи и преди. След това внимателно изплакна устата си, загря острието на ножа до червено, опърли разкъсаните краища на раната и пак я превърза. През всичките мъчителни грижи Люк не помръдна и това именно й подсказа колко зле беше той.
Тя направи всичко, което можа. А сега, по някакъв начин трябваше да облекчи треската. Като знаеше, че няма избор, и се надяваше да не го събуди, Чарити свали дрехите му. Единственото движение, което направи, за да я спре, бе, когато разхлаби колана на револвера. Макар и измъчван от делириум, той инстинктивно искаше оръжието му да е подръка.