Една по една, с толкова разтреперани пръсти, че едва успяваше да разкопчава, тя свали намокрените от пот дрехи. Като стигна до копчетата на панталоните, отвърна поглед и развълнувано промърмори.
— Моля те, не се събуждай сега, Люк, или няма да мога да свърша всичко!
Докато му издърпа панталоните, лицето й почервеня като неговото. „Глупаво е! — укори се тя. — Човекът е болен. Само ти си тук да му помогнеш. Стига си се правила на глупачка, продължавай!“
Макар че с Джони бяха женени от година, Чарити не бе виждала напълно голо мъжко тяло. Срамежливи, богобоязливи хора, каквито си бяха, тя и съпругът й бяха запазили чувство за приличие дори в уединението на своя дом. Никога не бяха се обличали, събличали или къпали пред погледа на другия. Любеха се винаги нощем — на изгасена лампа, Чарити, облечена в дълга нощница, а Джони се бореше пипнешком под диплите плат. За пръв път в живота си Чарити виждаше мъж, както го е майка родила — гол, уязвим и невероятно красив. Тя бе поразена. Седна на петите си и всяка друга мисъл изчезна от ума й, докато оглеждаше дългото слабо тяло на Люк. Долната част от тялото бе космата като горната. Черни косми растяха по мускулестите му крака, а гъсто валмо бе приютило отпуснатия му член. Косъмчета растяха дори по пръстите на краката му. Ръцете й сами се протегнаха да докоснат еластичното покритие от косми, а пръстите й се вплетоха в тях. О, небеса! Бе толкова меко, колкото изглеждаше.
Ръцете й шареха с разперени пръсти от единия до другия край на широките му гърди, преминаха леко по ребрата, раменете и усетиха скритата сила в тях. Когато той изстена и започна да се мята, Чарити се сепна. Изведнъж се сети, че трябва да се грижи за него, и се ужаси от безсрамния начин, по който го зяпаше, когато трябваше да се опитва да облекчи треската му. Обзе я чувство на срам, макар че дълбоко в нея се стаи грешен трепет.
Като обузда леконравните си мисли, тя взе влажната кърпа и продължи да я налага върху тялото му от главата до петите. Скоро не остана част от тялото му, която не бе докоснала, и с всяко докосване с кърпата все повече му се възхищаваше. Дори и краката му бяха хубави, а когато Люк спеше, членът му не представляваше заплаха. Докато ръцете й изучаваха тялото му, съзнанието й започна да приема великолепното чудо, което бе сътворил бог, като е създал мъжа. Люк наистина бе извънредно красив.
Сухият пустинен бриз захладня и й помогна в усилията. Не след дълго Люк започна силно да трепери. Макар че го придърпа много близо до огъня и го затрупа с всичките одеяла и други завивки, той така силно се тресеше, че зъбите му тракаха.
— О, Люк! Какво да правя сега? — запита тя, изпълнена със страх, но нито очакваше, нито получи отговор от изпадналия в унес мъж. Тъй като не знаеше какво друго да стори, тя се пъхна под завивките при него и прегърна треперещото му тяло, както бе направил той, когато й бе студено в бурята. През цялата дълга нощ се редуваха пристъпи на треска и студ.
Той мърмореше и говореше несвързано в продължение на часове. Неволно Чарити чу всичко — за уплахата на четиригодишното дете, изоставено от безсърдечната си майка, което я моли да не го напуска, за ужаса от онези дълги години в сиропиталището, оставен на благоволението на непознати, за болката от войната, за трудностите на живота му като наемен стрелец и за убийствената самота, която го разяждаше като язва.
Тя го държа през цялото време, говори му нежно, моли се за него и проля сълзите, които той не си бе позволил. Когато умората й надделя, Чарити заспа, главата на Люк нежно почиваше върху гърдите й, а пръстите й несъзнателно стискаха малката розова панделка — нейния знак на вяра и надежда, когато всичко изглеждаше изгубено.
— Не. Не си отивай — ръката върху извивката на бедрото й я стисна здраво и я задържа на място с повече сила, отколкото тя мислеше, че притежава след току-що изтеклата нощ.
— Люк, трябва да ставаме — тихо отвърна тя, като опита да се освободи от ръката му. — Слънцето изгря и трябва да намерим сянка — като не получи отговор и усети, че той само я придърпа по-близо до горещото си тяло, тя леко го разтърси. — Люк? Чу ли ме? Разбираш ли какво ти казвам?
— Остани! — промърмори той, а главата му се клатушкаше върху гърдите й. — Остани!
Безполезно бе. Чарити дори не бе сигурна, че Люк знае с кого разговаря. В трескавото си съзнание той пак бе четиригодишното дете, което моли майка си да не го напуска. Или молеше нея, Чарити, да не го напуска. Бе го разбудила само толкова, че да промърмори няколко слова.
Тя полежа още няколко минути, за да го успокои с присъствието си. После бавно го постави по гръб и изправи измъченото си тяло. Макар че бе още рано сутринта, жегата се усилваше. Скоро щеше да стане непоносима, заслепяваща и душна като в сърцето на ада. Трябваше да я избегнат — но как? Ясно бе, че Люк не е в състояние да пътува, особено в жарката топлина през деня. Ако изобщо продължат пътя си, ще трябва да е през нощта. Ако доживее дотогава…