С премрежени очи тя огледа наоколо. Изнуреният й поглед срещна само сухи храсталаци, кактуси и пясъци, пясъци… Ако имаше сили, щеше да седне и да поплаче. Но вместо това в нея се надигна луд смях. „Не мога да си позволя да плача — призна си тя с кисела усмивка. — Би било излишно хабене на течност.“
Като забеляза недалеч групичка по-високи кактуси, тя отиде да ги разгледа, а притъпеното й съзнание отхвърли нуждата от още сън, докато размишляваше как да оцелее в това пустинно място. Само изобретателността й я ръководеше и тя скоро направи малка импровизирана палатка, като разстла брезентите върху по-високите разклонения на кактусите. Направи същото и с одеялата от седлата и така осигури малко сянка и за двата коня.
Започна да тегли и дърпа одеялото, на което Люк лежеше, докато успя да го довлече под сянката на завития кактус. После се строполи до безчувственото му тяло, задъхана и изпотена от усилията. Тъй като знаеше, че все още не можеше да си позволи да почине, се насили да свари още един бульон от сушено говеждо, като си наложи да бъде търпелива и да се погрижи първо за Люк, после за конете и накрая за себе си.
На няколко пъти си обеща: „Ако се измъкна жива оттук, ще продам фермата и ще се преместя някъде, където е хладно, зелено и влажно, където дори не са чули за пясък. Кълна се, че ще го направя.“
Когато водата им опасно намаля и Чарити не смееше да я използува, за да охлажда силната треска на Люк, тя пак прибегна до отчаяни мерки, като изобщо не бе сигурна за резултата и не знаеше за рисковете, които поема, но разбираше, че трябва да опита нещо. С ножа си отряза големи парчета кактус и внимателно изтръгна месестата част. Като се молеше да не му стори повече зло, тя разтри влажните лепкави топки по тялото му и повтори процедурата, тъй като млечното вещество, изглежда, облекчаваше и не причини видими неблагоприятни последици.
Тя не можа да устои и се съблече по долна риза и обилно намаза със сока жадната си кожа, опивайки се от внезапната хладина, която последва, макар и за кратко. Никой нямаше да я забележи, а Люк бе все още в несвяст от треската, но Чарити дълго се колеба, преди да си позволи да остане по долни дрехи, и се постара да стои под малката сянка на задушната палатка, която бе направила.
През целия дълъг, жарък ден тя ту се опитваше да охлади тялото на Люк, ту заспиваше за малко. А от време на време насила сипваше по малко бульон между сухите му напукани устни, като се съмняваше, че това ще възстанови течностите, които Люк губеше от треската. Когато той бълнуваше несвързано и се мяташе, тя го държеше и му говореше нежни и безсмислени думи, за да го успокои. Голотата му престана да я безпокои, основната й грижа стана животът на двамата.
Накрая, подтиквана от силна и мъчителна жажда, която бе усещала досега, Чарити направи отчаяна стъпка, като съзнаваше, че може би излага непоправимо живота си на опасност. През целия следобед тя се бори с колебанията си дали е разумно, но млечният сок на кактуса мамеше като фар в бурна нощ. Загриза я страх, когато повдигна малко парче кактус към устните си. Още по-непреодолима нужда я накара да впие зъби в месестото вещество и свитите й устни засмукаха влагата от него.
Сокът се стече по езика й, после се спусна в пресъхналото й гърло. Безвкусно. Лепкаво. Влажно. Когато стомахът й прие дажбата, а езикът й не се наду и не пламна, тя опита пак, и пак. Вцепенена, тя седна и зачака съдбата си. След два часа сетивата й не бяха притъпени, не я свиваше стомах, по нежната й кожа не се появиха предупредителни петна. Напротив, чувстваше се по-силна, по-бдителна. Опита още малко. И пак зачака.
И накрая, със съзнанието, че я е изпробвала по най-сигурния начин, тя смачка месестата част на млечна каша. Изпълнена с трепет, нахрани Люк с нея, лъжичка по лъжичка, като през цялото време се молеше да не се окаже, че дава отрова на този смел и хубав мъж.
После легна до него, притисна го до гърдите си, а нежните й пръсти галеха черната му коса. „О, Люк! — молеше се тя, докато той лежеше безпомощен и трескав в прегръдките й. — Моля те, оздравявай! Моля те, не умирай! Не знам какво още да направя, за да ти помогна.“
Тя се събуди по-късно сред пурпурен здрач и хладен ветрец, който нежно подухваше. Веднага усети, че нещо се е променило, и само след миг замаяното й от съня съзнание схвана, че треската на Люк е преминала. Бузата му и ризата й под нея бяха влажни от пот, но останалата част от кожата му бе по-хладна. Макар че, когато леко го разтърси, той промърмори пак нещо несвързано и не можа да се събуди, дишането му не бе толкова тежко. Тъй като не разбираше много от болести, можеше само да се надява, че той оздравява, а не умира.