— И ти си се грижила за мен? — лека усмивка раздвижи устните му, макар че едва събираше сили да си повдигне клепачите. — Ти спаси и двама ни, скъпа.
— Тъй като едва не станах причина да умреш, това бе най-малкото, което можех да направя. Заради мен те ухапа онова ужасно чудовище. Ужасно съжалявам, Люк, за всичко, което преживя — блеснаха сълзи в очите й и те грейнаха като сини звездици.
С разтреперани пръсти той се протегна към лицето й, но силите му изневериха.
— Не плачи, мила. Всичко ще се оправи. Дръж се още малко, докато си възвърна силите.
— Обещай ми, че няма да умреш, Люк! — каза тя, като сподави хълцането си. — Обещай ми!
— Е, защо ще взема да върша такава глупост, когато си имам истински жив ангел, който се грижи за мен — пошегува се тихо той.
— Обещай — огромна сълза се търкулна по лицето й, като остави тънка, чиста бразда по мръсната й кожа.
— Обещавам — изведнъж умората го победи. Като затваряше клепачи, промърмори: — Сякаш си се борила с дявола и си загубила, скъпа.
— Не — спечелих — увери го тя нежно и лицето й се озари от усмивка. — Спечелих.
Макар мътна и топла, водата от реката бе по-скъпа на Чарити от всичкото злато на света. След изпълнените с притеснение дни, когато трябваше да икономисват водата, сега Чарити й се наслаждаваше до насита. Докато Люк спеше, тя се изкъпа от глава до пети и остана във водата, докато кожата й се зачерви. Напълни догоре манерките. След това изпра дрехите и одеялата и ги разстла по огряната от слънцето трева. После заведе и конете във водата и ги изкъпа от солта и пясъка, полепнали по прашната им кожа.
Като размота част от въжето, тя направи въдица от една по-здрава жичка, счупен клон и изкривена фиба за коса. Когато Люк се събуди, той видя великолепен залез и усети приятно дразнещата миризма на пържена риба и току-що сварено кафе.
— С риск да наруша обещанието си, мисля, че съм умрял и съм се възнесъл в рая — каза той, а стомахът му къркореше от глад в хор с боботещия му глас.
Чарити бързо го погледна.
— Ти си буден? — тихо попита тя. Като пропълзя до него, положи главата му в скута си и му предложи глътка кафе от своята чаша. — Как се чувстваш?
— Като претоплен смъртник — възнегодува той. — Слаб съм като дете и мръсен като грешник. Пфу! Аз ли смърдя така? — добави той, като смръщи нос.
— Е, със сигурност не съм аз — възпротиви се Чарити. — Аз се изкъпах хубаво, докато ти наваксваше съня си, така че или си ти, или е рибата.
Бръчици се появиха около очите му, когато се усмихна.
— Пак моят пуст късмет — да спя, когато ти си била гола във водата. За тая гледка и седлото си бих дал!
— Ъ, Люк — запъна се Чарити, — вече нямаш седло. Изгорих го.
— Какво? — главата му се надигна от скута й, но веднага се отпусна.
Той я загледа свирепо, сякаш я предизвикваше да повтори това, което бе казала.
— Трябваше, Люк. То бе единственото нещо, което се сетих да използувам за огъня. Знаеш, че няма много какво да се гори в пустинята.
— Ами твоето седло? — раздразнено попита той. — Него също ли изгори?
— Не — призна тя унило и прибави: — Не се стигна дотам. Но можеше.
— Защо предпочете да изгориш първо моето седло? — продължи да мърмори той.
— Конят ти окуця. Прецених, че ако трябва да яздим моята кобила, по-добре да оставя седлото й последно. Не бях сигурна, че твоето седло ще й стане. Съжалявам. Направих каквото можах при дадените обстоятелства.
— Знам, че е така — каза той. — Не ми обръщай внимание. Не понасям да съм болен. Съвсем се вкисвам.
— Ще се почувстваш по-добре, след като се нахраниш и се изкъпеш.
Въпреки протестите му, че може да се справи сам, тя продължи да го храни, положила главата му в скута си.
— А ще ме изкъпеш ли? — подразни я той и зелените му очи шеговито проблеснаха.
— Мога и да го направя — спокойно отвърна тя, с което го изненада. — Няма да ми е за пръв път. Кой мислиш те къпа, когато изгаряше от треска?
— Ти? — изграчи той.
Усмивката й бе спокойна и подигравателна — особено, но привлекателно съчетание.
— Да, аз.
— Целия? — за нейно удоволствие и негов ужас Люк почувствува как страните му поруменяват, което рядко му се случваше.
— До пухкавите ти пръстчета — отвърна тя и се ухили.
— Да ме вземат мътните!
— Може.
Въпреки дръзките й, предизвикателни думи, сега, когато Люк бе в съзнание и се оправяше, Чарити се надяваше, че ще се изкъпе сам. Но когато се наложи да му помогне да се изправи на крака и внимателно да го заведе до близките храсти, за да облекчи нуждите си, трябваше да признае, че е твърде слаб, за да се изкъпе сам в реката. Можеше да се удави.
Той лежеше по гръб и чакаше. Негов ред бе да се хили като котка на мишка и неин — да се черви.