Оливия влезе в спалнята, която бе делила с Уил, и грабна куфара си „Луи Вюитон“. Щеше да вземе всички бижута, които й е подарил, до едно, кожите и вечерните рокли на известни дизайнери. В гардероба имаше тоалети, на стойност над двадесет хиляди долара. „Маноло“ и „Лубутен“ щеше да вземе със себе си, останалите щяха да й бъдат изпратени от проклетия му камериер. Трескаво опакова багажа си, натъпквайки толкова дрехи, колкото можеше да носи. Нямаше да остави нито една своя вещ, струваща над пет хиляди, в къщата на този мъж. Щеше да вземе дори малката си дамска чанта „Прада“. Щеше да събере багажа и да повика шибания му шофьор да я откара до собственото й, далеч по-скромно жилище — малък апартамент с една спалня в хубава част на Вилидж. После, по дяволите, щеше да поумува върху своето отмъщение.
Впрочем нима я бе грижа за него, помисли си тя с огорчение, докато хвърляше огърлица от смарагди в куфара, а след нея малко куфарче „Дуни енд Бърк“. Той си е загубил ума. Бе загубил всичките си пари. Оливия не искаше да бъде омъжена за неудачник.
Тридесета глава
Лола седеше в бара и пиеше портокаловия си сок. Съвсем скоро щеше да отпътува със самолет от Америка, с един от множеството си паспорти и лице, променено с латексова маска и контактни лещи. Никой нямаше да я разпознае. Никога не се бе случвало. Имаше напръстници с различни фалшиви отпечатъци. Колкото и да напредваха технологиите, тя винаги ги изпреварваше.
Радваше се, че ще се върне в Европа. Предпочиташе да преследва мишени там, на по-позната територия. Мъжът, Хайд, проявяваше немарливост. Беше заминал, без да се погрижи за безопасността на дома си. Тя бе влязла преди няколко дни и бе сложила подслушвателни устройства на всеки телефон.
Колко емоционално, бе почувствал нужда да се обади на любовницата, с която скъсва. Мъжете бяха загадка за нея. Тази жена бе златотърсачка, от типа жени, които Лола особено ненавиждаше. Самата тя бе натрупала състояние с таланта си. А тази кучка, както много други, се бе сдобила със своето, обличайки се добре и разтваряйки краката си. Не можеше да се примири, че дори бивш таен агент като Уилям Хайд, толкова добър в играта, толкова впечатляващ, бе налапал въдицата на най-обикновена скъпа прелъстителка като Оливия Уортън.
Мъж като Уилям Хайд заслужаваше жена с огнен темперамент, равна на него. Някоя като Лола Монтоя. Може би дори си струваше да спечели симпатията му, помисли си тя за миг. Мъжете желаеха Лола, но никой никога не я бе обичал. Наистина никой, дори семейството й, откакто се бе родила. Може би психолозите грешаха за нея.
Ако бе отраснала, дарявана с обич, може би щеше да бъде способна да отвърне…
Поклати глава, отърсвайки се от задръжките. В това преследване нямаше място за сантименталност.
Уил Хайд не само се бе обадил на Оливия, сякаш й дължеше нещо, а бе останал дълго на телефона, твърде дълго. Достатъчно, за да го проследи.
Явно бе доста разсеян.
Лола преповтори плана в съзнанието си. Като музика, като симфония, бе съвършено изпипан. Предчувстваше, с усета си на професионален убиец, че наближава краят на играта. Парите и престижът му бяха отнети. Докато слушаше, Лола се убеди, че не го е грижа. Това се вписваше в психологическия му профил. Дълбоко в себе си той оставаше шпионин, не банкер. Колко ли скучни му се бяха сторили последните няколко години. Сега се чувстваше свободен, сигурна бе в това.
Но докато сриваха финансовата му империя, той бе намерил момичето, бяха се скрили в товарен самолет и бяха заминали за Париж. А телефонното обаждане бе издало, че в момента се намират в близост до Рю дьо Бавоа, Воарон, Южна Франция. Изпита искрено възхищение. Той не губеше време, не вършеше глупости. Беше в движение, с транспорт, и с момичето целенасочено бяха поели на юг. Можеше да каже на Димитри какво е узнала, но реши да си замълчи. Бяха изпратили двама от своите. Но тя щеше да изпълни задачата. Не би я отстъпила на никой друг агент.
Нека новата банда главорези на Димитри обикалят цяла Франция. Щяха да преглеждат записи от камери, в хотели, на граници, навсякъде. А тя вече бе надушила плячката, въпреки че преследваните не бяха глупави. Лола тръгваше на лов.
Отново се замисли за Уил Хайд. Не преставаше да я изненадва. И преди я бе смайвал, не си спомняше кога за последен път. Беше силен и изобретателен, нехаен по отношение на парите и абсолютно безстрашен. Изключително красив.
Възбуждаше я. Много малко мъже й въздействаха така, но този, този беше различен. Запомни телефонния разговор. Радваше се, че бе зарязал малката алчна снобка. Нейната мишена бе малко по-достойна за уважение, не професионалистка, но смела и с вроден усет. Бе успяла да оцелее сама, докато се срещне със спасителя си. Бе скочила от покрива. Това наистина бе забележително.