Всички тези неща се крепяха на ръба на гигантска пропаст.
Не можеха да ги намерят. Не можеха да ги хванат. Една проста операция за разчистване се бе превърнала в епически кошмар. Руснакът бе некадърник. Бе допуснал някаква тъпа академичка, без каквато и да е подготовка, да го надхитри. В Щатите нейният съюзник милиардер я бе защитил със забележителна вещина. А сега всичко, от което се бяха страхували — надвисналият кошмар, можеше да се стовари върху тях. Операцията бе привлякла вниманието на пресата. Трябваше да лишат Уилям Хайд от финансовото му състояние, но една американска банка не можеше да бъде срината тайно. Снимката на Хайд бе във всички телевизионни емисии. Сега беше милиардер беглец, а подобни пикантни истории караха журналистите да потриват ръце. Песъчинките в пясъчния часовник бързо изтичаха. Трябваше да открият онези двамата. Трябваше да ги убият.
— Ахлан уа Сахлан — поздрави с „добре дошъл“ емирът на Катар, целувайки Харун по двете бузи. Султанът кимна, здрависа се с Фелис Тореалба от Венецуела и поздрави алжирския емисар.
Имаше пълно присъствие. Някои бяха пристигнали предишната вечер и пренощувал в лукс в двореца, други току-що бяха слезли от самолета. Всички бяха готови.
Той ги покани с жест да седнат. Нямаше председател или организатор. Не се бяха събрали за сложни политически преговори.
— Да започваме — Харун не губи време за приветствия и всички около масата кимнаха одобрително. — Той чака.
Вратите на двореца се отвориха. Димитри влезе. Погледът му бе суров. На масата седяха клиенти с власт, които си въобразяваха, че ще го унищожат заради провала му. Лъжеха се.
Спомни си за Лола Монтоя. Бе заела решителна поза и се бе държала предизвикателно с него и сега той възнамеряваше да стори същото.
— Защо онзи човек не е мъртъв?
Димитри погледна мъжа, който му бе задал въпроса, млад саудитски принц. Други понечиха да добавят по нещо.
— Защото е първокласен таен агент и късметът е на негова страна.
— Други като вас са убивали агенти. Началник-щабове. Дори директори на тайни служби.
— Истина е. Но и мнозина са били преследвани и са се измъкнали. Ако аз например реша да се крия от вас, никой от хората ви не би могъл да ме хване.
— Може би си наел неподходящи хора — тактично отбеляза Харун.
— Не — този път пропусна обръщението „Ваше величество“. Беше му писнало от тази задача и учтивостите. — Изпратих четирима от най-добрите в света да ги търсят поотделно, но вече не участват само моите хора. След Ротердам всички вие възложихте на тайните си служби да ги издирват. Никой от тях не е успял да ги убие — Димитри сви рамене. — Не е толкова просто, колкото изглежда, да очистиш добре обучен и мотивиран агент, който се крие. Можехте да го убиете в Ню Йорк, разбира се, но беше решено първо да елиминираме жената и да избегнем излишен шум.
Последва недоволно мърморене. Решението бе тяхно, не на Димитри. Погрешно решение. Жената бе избягала, мъжът изведнъж бе изчезнал. Възможността да бъде убит бе пропусната. Съзнателно се бе появявал на публични места, на благотворителни балове, предизвиквайки ги да действат, а те се бяха поколебали.
— Сега изпаднахме в най-лошото положение на публичност и двете мишени на свобода. Все пак вярвам, че има и поводи за оптимизъм.
— Съобщете ги — настоя саудитецът.
Оптимизъм. Всички искаха да чуят това.
— Първо, имуществото на англичанина е конфискувано. Скоро ще бъде напълно фалирал. Вярно, че пресата надуши, но беше почти невъзможно да преследваме човек с толкова много връзки и източници. С достатъчно пари може да си купи безопасност. Второ, може би по-важно, сега господин Хайд е издирван и от много други хора, освен нас. Интерпол го търси, американците го търсят. Показването на снимката по телевизията означава, че лицето му е познато. Ще му бъде по-трудно да бяга, защото броят на преследвачите вече е двоен.
Кимвания. Явно разбираха.
— Може да избере да потъне вдън земя. Да вземе жената със себе си и да се скрият. В такъв случай ще минат години, докато бъдат открити. Но няма да се осмелят да се появят и разкрият информацията.
— Откъде сте толкова сигурен?
Димитри се усмихна, това бе козът му.
— Защото не я знаят. Не знаят защо са преследвани и от кого. Ако знаеха, вече да са разтръбили навсякъде. Това е единственото решение за тях: светлината на прожекторите да бъде насочена към всички нас, когато се нуждаем от помощта и добрата воля на западните сили. Така биха си осигурили безопасност. Кой би рискувал да ги убие? Тогава всички щяхме да имаме по-важни грижи. Целият свят.