На изток се развиделяваше, когато Мелиса бе събудена от Уил. Беше надвесен над нея, галеше я, гъделичкаше я.
— Ммм… — замърка тя. Изплува от съня и наистина бе като да се събуди от хубав сън и да осъзнае, че всъщност е рожденият й ден.
Уил бе тук, върху нея, и я целуваше. Споменът за докосването му, за силната прегръдка, в която се бе изгубила, отново се върна и обзета от възбуда, тя му позволи да притисне китките й към земята над главата й и да плъзне устни надолу по ключицата й, блажено предавайки се на ласките му…
Тридесет и втора глава
Лола седеше в малко интернет кафене на Монте дьо Булор, Ла Мурет, Франция. Беше много уморена. В самолета бе спала неспокойно. До нея имаше малка порцеланова чашка с хубаво черно кафе и две сладки. Дори в дупка като тази, където киснеха отегчени местни хлапета, храната бе сравнително добра. Имаше нужда от кофеин и захар. Скоро трябваше да поспи, нямаше начин. Но вярваше, че тялото й ще издържи още няколко часа.
Имаше достъп до неща, с които другите наемни убийци не се занимаваха. Затова бе толкова ефективна. Всичките й умения бяха усъвършенствани, разбира се; беше отличен стрелец, можеше да забърква различни отрови, беше силна за ръста си и способна с лекота да счупи нечий врат. Но Лола не се съсредоточаваше върху техниката. Повече или по-малко, всеки компетентен в нейния бранш можеше да се справи с това. Лесно бе да убиеш друго човешко същество с нож или пистолет. Тялото бе нещо крехко. Знаеше точно колко.
Не, успехът й се дължеше на умение, което те не владееха. Имаше усет на ловец. Можеше да проследи и открие плячката, когато други агенти търсеха оправдания, твърдяха, че е потънала вдън земя. Уил Хайд бе по-добър от повечето, всъщност от всички други мишени. Но не беше Супермен. Не можеше да се оттласне от земята и да полети. Нуждаеше се от превоз, а откъдето и да си го осигуреше, можеше да бъде проследен.
Използваше дистанционни кодове. Технологиите бяха улеснили нещата значително. Половината от изпълнението на задачата бе в ума. С щракване на няколко клавиша получи достъп до компютъра на регионалния директор на службата за контрол на магистралния трафик. Придвижи мишката по екрана, увеличавайки и приближавайки. Беше мързеливец и си позволяваше тричасови обедни почивки. Невъзможно, помисли си тя, разочарована. Резолюцията бе твърде лоша. Колите преминаваха бързо на екрана. Щеше да бъде трудно да различи номер на регистрационна табела, още по-трудно лица. Добре. Опита нещо друго. След още няколко щраквания изникнаха спирките за плащане на магистрални такси в областта Изер. Погледна атласа до себе си, пътната карта на Европа. Сигурно бяха поели по шосе Л-43 към Гренобъл. Имаше такса. Щрак-щрак-щрак. Увеличи изображението от камерите на моста и мислено направи изчистения. Дали бяха спали, след като бяха пристигнали в Роаси? Дълъг полет, часове друсане в товарното отделение. Дълъг път пеша до града.
Нима Лола би спала? Не, разбира се. Страхът от смъртта бе отлична мотивация. Можеше да съди за реакциите на Хайд по своите, което бе комплимент за него. Тя би тръгнала с кола веднага. Едва ли се бе опитал да натовари нещо незабелязано в самолета на „ФедЕкс“. Беше нужен минимум половин час да купи возило, провизии, дрехи за преобличане. После би трябвало да се отбият и в обществена баня и пералня. Това й даваше интервал от два часа, ако предположеше, че са нужни пет часа шофиране до точката, където…
Отново щракна, приближи. Много по-добре. Ясно виждаше лицата през предните стъкла. Пусна записите от камерите на бързи обороти и зачака, отпивайки от кафето си.
Изядоха останалата храна, измиха зъбите си и бързо се измиха в потока. Този път Мелиса не мърмори. Уил я остави само да наплиска тялото си. Косата й вече бе чиста. Той събра палатката, тя прибра изсъхналите дрехи и прикриха с шума следите от бивака си.
— Хайде. Трябва да тръгваме — каза Уил и я целуна по бузата. Прокара двете си ръце нагоре-надолу по гърба й и Мелиса почувства нов прилив на желание. Уил се усмихна. — По-късно — каза той. — Трябваше да сме тръгнали преди час. Аз съм виновен. Не мога да се въздържам с теб.
Закопчаха коланите и Уил с умели маневри излезе с колата на пътя. Леко изпращя, но вървеше добре. Резервоарът бе пълен. Когато отново се озоваха на магистралата, Мелиса въздъхна с искрена наслада. Беше чиста, суха, нахранена, обичана. Седалките бяха топли и разкошни след студената вода в потока. Чувстваше се неуязвима, озарена от щастлива звезда. Убийците, смразяващият гневен глас на жената, която й крещеше в апартамента, нищо нямаше значение. Как биха могли да я намерят? Уил Хайд можеше да я защити и от самия дявол.