Девет часа по-късно беше в имиграционната служба на САЩ. След съня по време на полета се чувстваше свеж и бодър. Скочи в първото жълто такси и се спазари за цената до Ричмънд, Вирджиния, където без предизвестие посети господин Луи Феранто, една от многото мишени на човека, когото бе убил в Тунис. Господин Феранто беше единственият собственик на губещата банка „Ес енд Ел“, малка семейна компания с два клона във Вирджиния и един в Делауеър. За свое съжаление се бе опитал да влезе в голямата игра, като бе приел няколко арабски клиенти, желаещи пълна поверителност. Но банката беше в затруднение и парите им бяха застрашени. Много хора искаха смъртта на Луи Феранто.
Уил Хайд знаеше това. Представи се за частен инвеститор с отлични източници, което не бе далеч от истината. Убеди го, че знае за проблемите на банката и смята, че може да я спаси с няколко нестандартни хода. Предложи по четиринадесет цента за долар от капитала и Феранто прие с благодарност. Само така можеше да запази кожата си.
През юни същата година, с нова легитимна виза на инвеститор, Уилям Хайд вече живееше в Съединените щати и управляваше собствена банка. А Мелиса Елмет, както бе чул, беше в родния си град, завършваше аспирантура и едва свързваше двата края.
Седма глава
Слънцето се скриваше зад старите сиви кули на Оксфорд. Гледката всеки път впечатляваше и успокояваше Мелиса. Обичаше този град, колкото и разочарования и трагедии да бе преживяла в него. Поне винаги бе заобиколена от красота. А селата и ливадите около града бяха не по-малко примамливи. Но тази вечер имаше странното чувство, че животът й тук скоро ще свърши.
Скъсването с Фрейзър Макинтош със сигурност нямаше да бъде забавно. Мелиса си наля малко шери, докато се обличаше, за да успокои нервите си и да се избави от депресията. Не се страхуваше, че ще разбие сърцето на Фрейзър. Също като нея, той просто търсеше сигурност. Не беше особено приятна мисъл, но тя знаеше, че това е истината. Фрейзър искаше добра, горе-долу хубава, интелигентна приятелка, която да му роди наследници с добри гени, за да може да прати ново поколение отличници в „Уорчестър“. Може би щеше да бъде малко засрамен, разочарован. Дните, когато Мелиса можеше да завладее сърцето на един мъж и да го разбие на парчета, отдавна бяха отминали. Беше твърде интелигентна, за да не й е пределно ясно.
Когато взе малката си кристална гарафа и наля питието, жестът изведнъж събуди мъчително чувство за самота. Господи, сърцето й плачеше. „В това ли съм се превърнала? Неомъжена академичка с малка чаша шери, старомоден гардероб и куп писмени работи за оценяване?“
Протегна ръка и се подпря на малка орехова маса, внезапно почувствала световъртеж. Когато моментът отмина, отново се изправи. Очите й бяха влажни. Гневно попи сълзите с хартиена кърпичка, негодувайки срещу собствената си слабост.
Кой го казваше? Кой казваше, че трябва да бъде така? Баща й си бе отишъл. Беше покойник.
Яростта, която тлееше в сърцето й срещу него, заплашваше отново да се надигне. Мелиса посегна към шерито и го пресуши на един дъх. „Тук си само и единствено заради него“, прошепна тихо гласче в съзнанието й.
Родителите й. Великите манипулатори. Майка й бе сложила край на любовната й авантюра с Уил, кълнейки се, че страда от неизлечим рак. Два месеца по-късно Мелиса бе разбрала, че и двамата са знаели, че няма опасност за живота й. Слава богу, беше болестта на Ходжкин, в лека форма. Родителите й не се бяха поколебали да използват това срещу Уил.
Опита се да намери Уилям в Лондон, но бе заминал, изчезнал без следа. Месеци наред Мелиса скачаше, когато звънне телефонът, и всяка сутрин тичаше до пощенската кутия.
Докато стана ясно, че той няма да се върне.
Тогава я обзе апатия. Всички забелязваха. Майка й започна да мърмори, че е загубила чара си. Наричаше я „скромната Мелиса“ с лека подигравателна нотка. Това я нараняваше, защото въпреки всичко Мелиса обичаше майка си и никога нямаше да спре да я обича. Без Уил беше трудно да живее с родителите си. Самата тя стана студентка, но не излизаше с никого. Отблъскваше всички богаташки синчета, които лейди Елмет се опитваше да й натрапи. Оставаше вглъбена в себе си и уроците.