Майка й почина пет години по-късно, но не от рак. Бе приета в болница за рутинна операция на колянна става и сърцето й не издържа. Аутопсията показа неподозиран сърдечен порок. Мелиса и суховатият й непреклонен баща бяха съкрушени.
Ден след погребението сър Ричард я повика в кабинета си.
— Майка ти ни остави скромно наследство.
Мелиса сви рамене. Сърцето й бе сломено; първо бе загубила Уил, а сега това. Не искаше пари, искаше майка си.
— Твоята част е поставена под попечителство, докато навършиш тридесет години. След онази неприятна случка — така баща й наричаше ранния й брак — майка ти не смяташе, че може да ти се има доверие да наследиш каквото и да било на обичайната възраст.
— Добре.
— Не ми отговаряй с едносрично мърморене — гласът на сър Ричард бе пресипнал от мъка. — И не искам никога да споменаваш името на Уилям Хайд, не и в мое присъствие. Постоянното ти цупене заради него подлагаше майка ти на непоносим стрес. Всичката болка, която й причини, когато бродеше като сянка из къщата и отказваше да разговаряш с младите мъже, които ти представяше…
Мелиса потръпна. Това бе жестоко. Нима само защото не се бе съгласила да излезе с никого от безхарактерните загубеняци, с които я запознаваха насила, баща й я обвиняваше за болното сърце на майка й?
— Но аз го обичах! — извика Мелиса през сълзи.
Сър Ричард пребледня и тя се втурна към него, обзета от угризения. Той сложи ръце на гърдите си, а в скръбта си Мелиса изпадна в паника, че ще загуби и него.
— Добре, добре, татко — ласкаво заговори тя. — Няма повече да го споменавам. Ще го забравя веднъж завинаги.
— Обещаваш ли?
— Обещавам. Време е да продължа напред.
Усмихна се насила. Думите се изтръгваха бързо от нея, защото бяха истина. Уил бе заминал преди години. Със сигурност отдавна бе заличил Мелиса Елмет от ума си.
Вярна на думата си, Мелиса залегна над учението, в отчаян стремеж да постигне успех в Оксфорд със собствени усилия. Като студентка в последен курс се отличаваше с проницателния си ум и способността си да намира аргументи. Любовта й към историята, друг свят, в който търсеше бягство, бе очевидна. Подценявана от родителите си, жънеше щедри похвали от преподавателите. Отказваше да общува с други докторанти; все още бе в траур и нямаше желание да бъде ухажвана. Момчетата я смятаха за студена и безчувствена. Не излизаше често на срещи.
Трябваше и да се грижи за баща си. За гениалния си баща, който обичаше идеите, не хората. Когато се прибере у дома, той се заключваше в кабинета си, забил нос в книгите. Къщата бе пълна с бели листове, изписани с неразгадаеми уравнения. Навсякъде имаше малки метални пластини, част от заниманията му с климатология.
Мелиса се надяваше да се сближат. Тя също бе поела по пътя на учен. Поне можеха да обсъждат университетската политика.
— Твоята област е друга — изтъкна сър Ричард, когато тя заговори за това. — Във всяка наука нещата са различни.
Мелиса настръхна.
— В какъв смисъл?
— Един физик може да направи откритие, което да промени света. Какво ще кажеш за Стивън Хокинг? Той е известен. Богат — баща й бе уважаван, но отчаяно искаше да стане известен. — Историците не могат.
— Изучаването на хората е също толкова важно, колкото изучаването на слънцето и облаците, татко — сър Ричард се усмихна скептично. — Ти не си направил нито едно откритие, което може да се сравнява с тези на Хокинг, нали? — попита Мелиса язвително. Искаше да го нарани. — А вече си над петдесетте. Няма да промениш света.
— Нямаш представа какво мога да постигна — хладно каза сър Ричард. — Един ден трудовете ми ще бъдат публикувани в цял свят. Нима си мислиш, че знаеш колко важни са слънцето и облаците? Хокинг ще бъде забравен.
Мелиса повдигна вежди и изпита задоволство, когато го видя ядосан.
Той отказваше да наеме домашна помощница. Мелиса приготвяше вечеря и разтребваше къщата дори когато трябваше да учи усилено. Скоро бе изтощена и още по-малко мислеше за романтични връзки. Просто прие, че е неизбежно да следва стъпките на баща си и да се грижи за него, докато се превърне в намусен старец. Заради мъката му по майка й сърце не й даваше да мърмори. Все още се чувстваше виновна.
Когато завърши аспирантура и получи така желаното преподавателско място в университета, Мелиса започна да си ходи у дома все по-рядко. Баща й бе приключил с преподавателската си кариера и беше твърде мрачен и намръщен, за да го търпи. Работеше върху експериментите си с енергия, твърдо решен да развенчае световните митове за климатичните промени. Не можеше да го изостави, но когато колежът й предостави самостоятелно жилище, се опита да извоюва известна независимост.