Една съботна вечер през август му сервира „Пимс“ в къщата, любимия му ликьор, с нарязани на едро краставици и ябълки, докато на печката къкреха агнешки котлети, задушени със зеле и праз. Сър Ричард отпи голяма глътка, погледна дъщеря си и прочисти гърлото си.
Изглеждаше нервен. Нещо необичайно за него.
— Скъпа — заговори той.
Също необичайно. Ако имаше някакво обръщение към нея, то бе Мелиса. Сърцето й се сви. Все пак бе неин баща.
— Да, татко? Добре ли си?
Повдигна глава, стреснат, както й се стори, от загрижеността в гласа й. На лицето му за миг се изписа нещо, може би съжаление.
— О, всичко е наред. Не се тревожи. Слушай, Мелиса, трябва да се заема с нещо. Поканен съм от голяма фирма като специалист за научни изследвания в Рим. Има отпусната сума… проектът е финансиран от Дейвид Фел.
Мелиса бе чувала това име.
— Петролният магнат?
— Да. Има много пари за инвестиране, така че предлага добро заплащане и квартира — сър Ричард изпъчи гърди. — Заминавам скоро. Може би утре, ако успея да резервирам полет. Стана малко бързо, но отдавна мисля за работа извън университета — поколеба се. — Може да се отворят и възможности за бизнес, практически приложения на изследванията. Напоследък в климатологията се случват вълнуващи неща.
Вълнуващи неща в климатологията! Несъмнено.
— Може да остана доста дълго — продължи сър Ричард. — Ще се справиш ли тук?
Мелиса се опита да не издава облекчението си.
— О, да. Имам много работа. Трябва да подготвям упражнения за осем месеца.
— Тогава ще се чуваме — баща й въздъхна. — В колежа ли ще живееш, или ще се пренесеш тук?
— Предпочитам да остана там — плахо отвърна Мелиса. — По-удобно е за всичко…
Не искаше да се прибира сама в мрачната стара викторианска къща.
— Можем да дадем къщата под наем, ако искаш. Ще ти оставя пълномощно при „Симпсън и партньори“, преди да замина.
— Значи ще останеш дълго?
— Може би шест месеца — отвърна той.
Мелиса изпита срам когато сърцето й подскочи от облекчение. Твърде дълго бе живяла с родителите си. Малко свобода звучеше доста добре.
— Аз ще се погрижа за всичко — каза тя. — Да сервирам ли вечерята? Гладен ли си?
Баща й отново я погледна странно, после тромаво се приближи и я целуна по челото.
— Ти си добро момиче. Ще се грижиш за себе си, нали?
Замина на сутринта, след като хапна яйца с бекон, и Мелиса го видя отново едва след месеци.
Разменяха телефонни обаждания и редки писма. Винаги беше разсеян и зает. Мелиса даде къщата под наем на друг академик и съпругата му и продължи скромния си живот.
Раздялата донесе прозрения. Гостуваха си понякога, Мелиса летеше до Рим или Венеция и баща й я прегръщаше, измъкваше се от лабораторията си и отиваха заедно на ресторант, на църква. Но винаги беше неловко. Рядко оставаше при него по-дълго от един уикенд. Майка й бе спойката помежду им. Сега, след като си бе отишла, липсата на интерес от страна на баща й беше очевидна. Той постъпваше както трябва, обади се на рождения й ден и си дойде за Коледа. Но се чувстваха по-добре далеч един от друг. Когато месеците станаха години, общуването им от разстояние изглеждаше по-уместно.
Когато до нея достигна новината, че баща й е загинал при инцидент с моторница край Венеция, Мелиса скърби, но за кратко. Отлетя да вземе ковчега и уреди погребването му до майка й. На поклонението колегите му казаха добри думи за него, които биха го поласкали. Тя не се чувстваше по-самотна, отколкото докато бе жив.
Мелиса беше единствената му наследница, но почти нямаше какво да наследи. Сър Ричард имаше големи дългове, за които бе крил, и след продажбата на къщата останаха едва петдесет хиляди. След облагане с данък, доста по-малко. За известно време имаше какво да добави към заплатата си, но досега парите почти се бяха стопили.
Затова ли се бе хванала с Фрейзър? Като за спасителна сламка?
Беше благодарна, когато Фрейзър най-сетне събра кураж да я покани на среща. Все пак някой проявяваше интерес към нея. Уважаван, добър човек. Фрейзър щеше да я избави от положението на стара мома. Това бе нещо… хубаво?
Фрейзър бе добър човек. Но не беше за нея.