Мелиса се загърна с жилетката.
— Съжалявам, че се чувстваш така — той понечи да си проправи път сред хората. Може би бе пил повече, отколкото бе предполагала. — Фрейзър, какво ще кажеш да те изпратя до дома, да сложа кафе? Можем да поговорим отново утре.
Фрейзър поклати глава.
— Няма нищо за обсъждане. Мога да се прибера сам, благодаря, скъпа…
Завъртя се, за да се размине с тичащ младеж с айпод, който сякаш не усещаше хората наоколо, и загуби равновесие. Мелиса скочи напред, изплашена, че е навехнал глезена си. Протегна ръце към раменете на Фрейзър.
В този миг куршум пръсна черепа му.
Минувачите залегнаха на тротоара или се разбягаха с писъци във всички посоки. Мелиса застина, зяпнала от ужас. Над челото на Фрейзър зееше огромна рана. Виждаше се сиво мозъчно вещество. Раната кървеше, порой от яркочервена кръв се стичаше по ръцете й. Очите на годеника й все още бяха отворени, но изцъклени и безжизнени. Тялото му се олюля и се свлече на земята.
Движение я извади от вцепенението. Чу друг изстрел в далечината, но коленете й се подкосиха, приведе се над тялото на Фрейзър и повърна. Около нея звучаха истерични викове. Отекна трясък от катастрофа на пътя. Мелиса политна напред, потърси с пръсти земята, само за опора. Виеше й се свят. Фрейзър бе мъртъв. Почувства как силни ръце, мъжки ръце я сграбчиха през кръста, завъртяха я.
— Жива е — каза някой и в следващия миг тя припадна.
В болница „Радклиф“ не достигаха легла. Ясно бе, че старшата сестра иска час по-скоро да се отърве от нея. Това бе добре дошло за Мелиса. Трябваше да се измъкне оттук. Но идваха полицаи и лекарите настояваха да изчака. Дрехите и обувките й бяха отнесени като веществени доказателства и от колежа изпратиха един студент да й донесе други от апартамента й: дънки и памучен пуловер, кецове и дори чисто бельо. Униженията нямаха край.
Полицаите заставаха до леглото й и задаваха въпроси, отново и отново, докато й се догади и се наложи да посегне към сивата найлонова торбичка на нощното шкафче. Какво е правила с Фрейзър Макинтош? Откога са били сгодени. Защо е скъсала с него? Дали е имал врагове? А тя? Дали е негова наследница? Дали е имал застраховка „Живот“? Дали тя е бенефициентът?
Мелиса най-сетне ги убеди, че е била просто невинен наблюдател. Предостави им пълна информация за контакт с родителите му. Те щяха да се погрижат за всичко. Когато полицаите си тръгнаха, беше крайно изтощена, нямаше сили за каквото и да било, дори да скърби. Казаха й, че няма други простреляни. Приличало повече на предумишлено убийство, отколкото на случайно нападение от полудял стрелец. Мелиса беше безпомощна; не можеше да се сети за нито един човек, който би поискал да навреди на Фрейзър.
Предложиха й помощ от психолог, но Мелиса отказа. Беше шокирана и наскърбена, но някакъв непознат нямаше да помогне. Сестрите се разшетаха около нея веднага щом детективите си отидоха, сякаш бе звездата на деня. Инцидентът бе отразен във всички новинарски емисии и санитарките започнаха да се държат по-мило. Бе станала почти известна.
Мелиса не отговори на обажданията от загрижени колеги от „Крайст Чърч“. На следващия ден се събуди с напълно бистър ум. Поиска лист и химикалка и написа дълго, тактично писмо до майката на Фрейзър. Реши да не й казва за разваления годеж. Вместо това написа част от истината. Какъв прекрасен човек е бил Фрейзър, колко добре се е държал с нея.
Не можеше да се изправи срещу госпожа Макинтош точно сега. Погребението щеше да бъде скоро. Написа, че трябва да преодолее шока. Че заминава за няколко дни и знае, че Фрейзър би искал семейството му да уреди погребението.
Веднага щом пъхна плътния хартиен плик в пощенската кутия в болницата, изпита обсебващо чувство на паника. След като се погрижи за тези подробности и се сбогува с Фрейзър и семейството му, изведнъж си даде сметка за целия ужас на положението си. Бе вървяла с него в мига на убийството. Бе видяла главата му да се пръсва пред очите й. Няколко сантиметра встрани, и това можеше да сполети нея. А ако се бе случило?
Потресаващата близост на смъртта, смъртта на Фрейзър — гледката, на която бе станала свидетел, витаеше над болницата и Оксфорд. Мелиса се задушаваше от нея. Копнежът да замине някъде, да проясни ума си, да бъде далеч от града, в който стрелецът все още е на свобода, защото в никоя емисия не бяха съобщили, че е заловен, бе твърде силен. А ако гневът на този човек към Фрейзър се прехвърлеше и върху нея? Все пак бе негова годеница. Сърцето на Мелиса препускаше; просто не се чувстваше в безопасност.