Инстинктът й подсказваше да бяга, да изчезне колкото е възможно по-бързо и безшумно. Винаги можеше да се върне тук, но сега й се струваше, че на всяка цена трябва да замине далеч.
Измъкна босите си крака от леглото. Дрехите й бяха прибрани в найлонова торбичка на шкафчето. Енергично махна лепенката и извади иглата на системата от ръката си. Нахлузи дънките, тениската, пуловера и обувките и извади чантата си. Портмонето й бе там, с малко пари и паспорта. Хрумна й да слезе с асансьора до главния вход, но една от сестрите бе споменала, че там има екипи на местните телевизии, а за нищо на света не искаше да я снимат.
Вратата в края на отделението бе отворена. Мелиса излезе през нея, тръгна напосоки по коридорите, докато видя табела за входа за доставки. Имаше товарен асансьор и тя се огледа наоколо, натисна бутона и слезе до сутерена. Отвън бяха паркирани няколко коли и линейки. Мелиса мина между тях, прекоси тревна площ и излезе на улицата. Един поглед назад през рамо бе достатъчен, за да се увери, че наистина има малка група журналисти, заели позиции пред централния вход на болницата.
Отправи се на юг. Нямаше да отиде на оксфордската железопътна гара — твърде много нейни познати пътуваха всеки ден до Лондон и обратно, а не би понесла въпросите им. Имаше катери, които превозваха пътници от Фоли Бридж до Кавершам Бридж в Рединг по два пъти на ден. Щеше да се придвижи дотам и да хване директен влак за Лондон, не по оксфордския маршрут. После не бе сигурна. Закрачи бързо, колкото можеше, без да подтичва. Фрейзър бе убит точно пред очите й и всяка клетка от тялото й я подканваше да бяга. Имаше нужда от кратка почивка, време да се опомни и да реши какво да прави с живота си. Може би да положи сериозни усилия, за първи път в живота си, за да се отърве от призрака на Уилям Хайд.
В болничното отделение млад мъж — привлекателен, с матова кожа, облечен с екип за джогинг, мина през двойните врати с огромен букет цветя. Безшумно се промъкна при сестрите и поиска да види Мелиса Елмет.
— Тя не приема посетители — отговори сестра Линда Смит. — Съжалявам.
— Бихте ли попитали дали иска да ме види?
Той извади шофьорската книжка от джоба си. Карлос Елмет, племенник.
— Карлос…
— Майка ми, нейната сестра, живее в Андалусия.
Усмихна се заговорнически. Никоя от тези жени нямаше да го види отново, а мъжът от телевизионните емисии не съществуваше. Изкуственият нос, перуката и контактните лещи бяха произведени от най-добрите в бизнеса. Разбира се, не изпитваше никакво безпокойство заради подозрителността на полицейските екипи от участък Темз Вали.
— Разбира се. Насам.
Сестрата стана от бюрото. Беше въздебела и това й отне доста време. Той можеше да чака. Нямаше закъде да бърза.
Токсинът, с който трябваше да убие Мелиса Елмет, бе бавно действащ. Веднага щеше да изпадне в безсъзнание, но щеше да умре едва след няколко дни, когато той вече щеше да бъде в Бразилия, да се възползва от услугите на едва преминали през пубертета момичета и да се радва на два милиона щатски долара.
Последва сестрата, която се заклатушка по коридора и отмести една завеса. Леглото бе празно.
— О! Виж ти, тръгнала си е. Не ни каза, че иска да бъде изписана. Сигурно сама е изключила системата. Имате ли номера на мобилния й?
Той впери поглед в леглото с недоумение. Беше самонадеян и се бе забавил. Трябваше да дойде час по-рано. Лола Монтоя нямаше да бъде доволна.
— Не се тревожете — успя да се опомни и да се усмихне чаровно. — Ще я намеря.
Девета глава
Мойра Дънууди беше главен библиотекар в Нюйоркската обществена библиотека. Заемаше висока длъжност, с която се гордееше. Бе достигнала зенита на спокоен живот, посветен на обществена служба. Съпругът й Джак бе колега библиотекар, с когото се бяха запознали късно в живота си. Нямаше деца, но това не я безпокоеше. Племенниците й бяха предостатъчни и едно от нещата, които ценеше, бе спокойствието и тишината. Обожавате книгите и зрението й бе слабо.
Имаше много приятен живот. Съпругът й бе наследил къща в Бруклин Хайтс, която никога не биха могли да си позволят, ако трябваше да я купят сега. Бяха превърнали първия етаж в отделен апартамент и се радваха на допълнителен доход от господин и госпожа Кравиц, пенсиониран полицай и съпругата му, добри наематели, които преживяваха с отлична полицейска пенсия. Мойра си купуваше качествени дрехи и екологично чисти плодове и зеленчуци. И двамата с Джак бяха вегетарианци още от шестдесетте. Бяха стройни и пъргави, ходеха по няколко километра на ден, и се надяваха да се наслаждават на дълги и спокойни пенсионерски години.