Мойра целуна съпруга си по бузата във вторник сутринта, преди да тръгне за работа. Тази вечер имаше благотворителна проява за нюйоркската полиция и тя бе организирала всичко; главната атракция бе частна изложба на някои от най-ценните им ръкописи. Щеше да произнесе приветствена реч. Поканени бяха губернаторът, сенаторите Алън и Джоспин, шортстопът на „Янкис“ и много от най-богатите хора в Манхатън. Беше се подготвила старателно и сега с нетърпение очакваше страхотната вечер. Имаше такса за участие в приема и възнаграждението на Мойра Дънууди зависеше от събраните средства.
— Няма да се видим довечера — каза Джак, докато разбъркваше нискокалоричен подсладител в кафето си с канела.
— Ще продължи до след полунощ. Ако искаш, можеш да дойдеш, скъпи.
Джак бе свикнал да си ляга рано. Беше с пет години по-възрастен от нея и напоследък се нуждаеше от почивка.
— Всичко е наред. Ще си остана у дома и ще гледам „Спорт Сенгър“.
И двамата се усмихнаха на шегата му. Джак проявяваше толкова интерес към спорта, колкото тя към компютърните игри. Тоест никакъв.
— Тогава до утре.
Той леко я потупа по гърба. Бяха добри приятели, но рядко спяха заедно. Живееха в спокойна хармония, без бурни изблици на страст.
Мойра избра тънък шлифер „Бърбъри“ и излезе на улицата.
Лола я наблюдава цели три преки; нямаше закъде да бърза. Мойра Дънууди беше лесна мишена. Обичаше рутината си и разходките на открито. На четвъртата пряка се спря пред павилион за вестници и продължи с чаша кафе в картонена поставка и списание. Следваше обичайния си път — към метростанцията.
Лола пристъпи напред, когато Мойра сви към метрото. Остана на разстояние двама-трима души зад нея и наведе глава, когато мишената се огледа. Качиха се в един вагон и Лола застана в средата, хваната за кожена каишка, на сантиметри от Мойра Дънууди, която седеше загледана пред себе си, с плътно събрани колене. Лола бе облечена с прилепнали дънки, избеляла тениска и бейзболна шапка, с очила; не привлече почти ничие внимание. Мойра беше с червена рокля, която щеше да прикрие и попие кръвта.
Слязоха на станция Пен, където бе идеалното място. Лола се изкачи по стъпалата след Мойра, заобиколена от тълпа. Беше напълно незабележима и вървеше с наведена глава, за да крие лицето си от камерите. Беше заснета на пет континента, но никога не бяха я залавяли. Периодично променяше всичко, дори походката си.
Тананикайки си, Мойра излезе на ярката слънчева светлина и закрачи към библиотеката. Не подозираше, че е в опасност, но бяха в центъра на Манхатън и Лола прецени възможностите си. По-сложно убийство, с предимството на късното откриване, бе осъществимо, но тя предпочиташе да приключи бързо и да изчезне. Едва ли щеше да има голямо разследване. Когато Мойра сви по Осмо Авеню, Лола се приближи, извади с лявата си ръка спринцовка от външния джоб на чантата си. Залитна към библиотекарката и изруга:
— Мамка му! О, извинете.
— Нищо — каза Мойра. — Не…
Затаи дъх, изненадана, после ужасена. Лола бе забила иглата в тялото й и цианидът навлизаше в кръвта й.
— Не мога… — запелтечи тя.
„Да дишаш. Разбира се, с цианид в организма.“
Леко затрепери и Лола я хвана, когато се олюля. Стояха до входа на подземен гараж и на стената бяха монтирани камери. Лола завлече гърчещото се тяло на Мойра Дънууди в гаража, до стената. Извади нож и я прободе няколко пъти в гърба, в корема, в сърцето, заставайки отстрани, за да не се опръска с кръв, и грабна чантата й. Мойра не усети ножа, беше мъртва от десет секунди. Но кръвта бликаше и патологът нямаше да разбере. Мойра Дънууди, поредната жертва на нападение с цел грабеж по улиците на Манхатън.
Лола се отдалечи със спокойствието на професионалист. Една пряка на юг, после на запад към „Хеле Китчън“, не в посоката, в която би тръгнал един наемен убиец. На Десето Авеню имаше гостилница и се отби да хапне омлет. Щяха да претърсят улиците, но нямаше да я открият. След като ченгетата се откажат и се отдалечат към метрото, щеше да хване такси до Бруклин, а после влак до летището и да се помотае там няколко часа. Големият трофей сенаторът, щеше да намери смъртта си тази вечер. Най-сетне тя щеше да заслужи парите си.
Лола почувства тръпка в корема. Беше голяма поръчка. Жените в нейния бизнес бяха малко. Твърде често им липсваше нужната смелост и хладнокръвие. Радваше се на репутацията си и с това щеше да я затвърди.