Страхът нарасна и задуши внезапния прилив на желание.
— Журналист от някой таблоид — предположи тя. — Защо не са проверили самоличността му?
— Направили са го. Имал е валидна шофьорска книжка на името на Карлос Елмет. Обикновено журналистите не се престарават толкова. А и не биха успели да се сдобият с такава от убийството до изчезването ти. Това е почерк на професионалист.
Гърлото й бе пресъхнало.
— Професионален убиец.
— Може би греша. Но не искам да поемаш рискове.
Мелиса благодари на Бог за стената зад гърба си. Отново заплашваше да й се завие свят, а не искаше да припадне. Не искаше Уил Хайд да я смята за слаба.
— Имам… нося паспорта си. Мога да се кача в метрото от „Падингтън“ и да хвана полет на „Хийтроу Експрес“. Барселона, Женева или някъде…
— За нищо на света — отсече той. — Точно сега ще те търсят по летища и пристанища. По-късно може би. Но не използвай кредитната си карта, не се регистрирай в хотел и не тегли пари от банкомат.
Вече имаше истински повод за паника.
— Но имам само шестдесет лири в портмонето си, Уил. Какво да правя, по дяволите? — отново последва мълчание. — Уил?
— Мисля. Не се паникьосвай, Мелиса, не са те намерили в „Радклиф“ и не знаят къде си сега. Искам да отидеш в хотел „Виктрикс“ в Ковънт Гардън. Ще те чака резервация на името на Оливия Уортън.
— Оливия Уортън? Коя е тя?
— Годеницата ми. Няма да има нищо против.
Думите се стовариха като юмручен удар в слънчевия сплит. Беше неизбежно, разбира се. Ако имаше нещо изненадващо, то бе, че досега е останал ерген. Но очите й се навлажниха и бе благодарна, че той не може да види как изтрива сълзите с ръка.
— Не е нужно да показваш документ за самоличност. Апартаментът ще бъде готов, вътре ще има храна. Сега нещо много важно.
— Да?
— Не искам да отваряш вратата на никого, освен на мен. Нито на румсървис, нито на камериерките, за каквото и да било. Персоналът ще бъде инструктиран да не те безпокои. Не поръчвай нищо и не напускай стаята. Ясно ли е?
— Напълно.
— Може би ме гони параноя, но ако не е така, от това зависи животът ти. Толкова е важно.
— Разбирам, Уил — изричаше думите с мъка, задъхано. — Благодаря ти.
Още миг мълчание.
— Върви. Хвани такси. Ще дойда да те взема и ще видим какво ще правим.
— В Лондон ли си?
— В Ню Йорк. Но ще се кача на следващия самолет.
— Добре. Тръгвам — каза тя като насън.
— Чао.
Той затвори и Мелиса осъзна, че няма начин да се свърже с него. Сълзите вече бликаха и цялата трепереше. Други пътници се отдръпваха смутени. Не я бе грижа. Извади хартиена кърпичка от чантата си и попи влагата от лицето си. Важно бе да се съвземе, за да не предизвика смут в хотела. Отчаяно съжали, че не си бе взела грим. Разбира се, на няколко крачки зад нея в гарата имаше магазин на „Буутс“. Но Уил й бе казал да бяга и тонът му я бе убедил, че не се шегува.
Такситата бързо заставаха в колона и пътниците се настаняваха в тях. След пет минути Мелиса бе първа на опашката. Каза „Виктрикс“ и шофьорът потегли светкавично, без да се нуждае от повече инструкции.
Хотелът би накарал всеки да затаи дъх, но Мелиса нямаше време за възхищение. Просторно мраморно фоайе, завършено с огромен фонтан и масивни платна на съвременни художници, разкошни италиански канапета с минималистичен дизайн; плазмени телевизори с големина на киноекрани, на които вървяха новини. Късче от Манхатън в центъра на Лондон.
Плахо тръгна към рецепцията.
— Да? Мога ли да ви помогна?
Мелиса долови известно пренебрежение в очите на младата жена, когато плъзнаха поглед по дънките и пуловера й.
— Да. Трябва да има резервация за мен на името на Оливия Уортън.
Момичето натисна няколко клавиша. Очевидно на екрана се появи бележка. Прочете я и леко пребледня.
— О, да, разбира се, доктор Уортън. Съжалявам. Апартаментът ви е готов. Ако имате багаж, да…
— Не, благодаря.
— Ще повикам пиколото да ви придружи до апартамента.
— Няма нужда — каза Мелиса поразена. Момичето се държеше така ласкателски, сякаш бе готово да запълзи в краката й. — Само ми дайте кодовата карта, ако обичате. Предпочитам да прекарам известно време сама, ако нямате нищо против — успя да се усмихне. — Изтощена съм, искам да поспя.
— Разбира се, мадам. Само секунда — последва трескаво натискане на клавиши и администраторката й подаде малък елегантен портфейл. — Ще ви настаним в апартамент „Уиндзор“, най-добрият в хотела, доктор Уортън. Във всеки асансьор има специален бутон.