Беше сама и най-сетне си позволи да поплаче. За Фрейзър, бедния добродушен Фрейзър, прострелян в главата. За баща си, в каквото и да се бе забъркал, защото може би и той бе станал жертва на убийство, може би бе изживял ужас. За себе си и опасността за живота си. И защото отново щеше да види Уил Хайд, но срещата им нямаше да има нищо общо с фантазиите й, със сцените на радост, които си бе представяла с надежда дълги години след раздялата им.
Не искаше да го вижда и все пак отчаяно искаше. Сякаш бе дете, което чопли коричката на зарастваща рана, въпреки че боли. Не можеше да спре.
Огладняла след плача, Мелиса успя да хапне няколко сандвича. Изпи голямо количество вода, изми зъбите си. Все още бе рано; можеше да погледа телевизия. Но се страхуваше, страхуваше се, че ще види себе си и как натоварват тялото на Фрейзър в линейка. Вместо това свали халата и пропълзя в масивното легло. Чаршафите бяха приятно хладни и свежи. Не бе свикнала да си ляга гола, но не й бяха останали никакви сили. Затвори очи, влажните й коси се разпиляха по възглавницата и скоро заспа дълбоко.
Когато се събуди, бе пет сутринта. Беше дезориентирана; нямаше представа къде се намира. Надигна се, изплашена, примигна и огледа стаята, докато най-сетне си спомни всичко.
Енергично се отправи към банята, придаде обем на косите си със сешоар. Не можеше да се разкраси за Уил, но поне щеше да изглежда представителна. Посегна към дрехите си. Слава богу, бяха почти изсъхнали.
Облече се. С настървение се нахвърли върху храната; сандвичите бяха леко изсъхнали, със сгърчени краища, но ставаха за ядене. Хапна два, после банан, приготви си кафе и английски чай от разнообразните пакетчета, оставени върху поднос с чайник и чаши. Умираше от глад и всичко й се стори невероятно вкусно.
На голямото бюро до прозореца хотелът бе предоставил листове за писане и химикалка „Мон Блан“. Мелиса започна да нахвърля бележки, докато слънцето изгряваше над града. Уил Хайд щеше да я измъкне оттук, но нямаше да остане с нея. Все още не можеше да проумее някои от нещата, които бе казал вчера, но вярваше, че Уил ще я отведе в безопасност, каквото или който и да представлява заплаха за нея. Освен това все още нямаше планове.
Отпивайки чай, Мелиса се замисли за това. Може би щеше да отиде на някое спокойно място и да напише роман. Беше рисковано, нямаше никакви гаранции. Реши да замине на юг, за Рим, където имаше връзки в държавния археологически институт. Щеше да преподава на студенти или да работи като екскурзовод на богати чуждестранни туристи. Отлично владееше езика и познаваше няколко души от градската управа. Не й се струваше невъзможно. Поне щеше да живее в град с отлична храна, отлични вина и много слънце. Имаше далеч по-лоши съдби.
Може би там щеше да се намери и мъж за нея. Разведен или вдовец. Някой, към когото би могла да изпита страст.
Мислите й се върнаха към Уил и едва потисна импулса да се втурне към огледалото, за да доизправи косата си. „Стегни се, гневно си каза тя. Той е минало. Отдавна си го загубила. И не може да вярваш, че е единственият мъж за теб. Твърде голямо момиче си, за да вярваш в приказки, Мелиса Елмет.“
Е, добре, Фрейзър Макинтош не се бе оказал подходящият. Но нима имаше шанс да намери някого? Беше заключила сърцето си така старателно, че дори самата тя не можеше да го достигне.
Това трябваше да се промени, ако не искаше да умре стара мома. Знаеше, че е постъпила зле с Уил, че е взела погрешно решение. Но сама се бе наказала далеч по-сурово, отколкото той би могъл…
Започна да съставя списък от имена, които помнеше. Професор Джина д’Амата, дон Анджело Руфини, Шарлота Леоне, сеньор Бутуоко…
Някой почука на вратата. Мелиса подскочи ужасено, инстинктивно се изправи. Столът й падна и тя притисна ръка към сърцето си.
— Не, благодаря — извика. — Не искам румсървис.
— Аз съм, Мелиса — каза Уил.
Не беше нужно да иска потвърждение. Би познала гласа му навсякъде, по всяко време. Сковано повдигна стола от пода, забърза към вратата и я отвори.
Той стоеше там, облечен в тъмен костюм. Ризата му бе измачкана; явно бе дошъл направо от летището. Беше по-едър, отколкото в спомените й, по-широкоплещест. Бицепсите му бяха огромни; изпъкваха дори под елегантното сако. Изглеждаше уморен и имаше набола брада, но беше със слънчев загар, силен и невероятно привлекателен.
Беше неизбежно Мелиса да се изчерви.
Уил влезе, внимателно затвори вратата след себе си.