— Здравей — огледа я от главата до петите и у нея се прокрадна мъчителното чувство, че е смаян, но не в положителен смисъл. — Мелиса. Как си?
— Добре — отвърна тя, — предвид всичко, което смятам за пълни глупости.
— Доста вероятно. Но проявявам предпазливост.
— Нямам много пари в брой, Уил. Трябва да имам достъп до сметките си. Иначе какво мога да направя?
Той не обръщаше внимание; бе твърде зает да обикаля и оглежда стаята. Мелиса изведнъж осъзна, че я е забелязал и намерил за непривлекателна; не беше разтърсен, нито развълнуван да я види. Гледаше на нея просто като на факт от миналото си, бивша приятелка, която се чувства длъжен да защити. Оливия Уортън нямаше за какво да се тревожи.
— Ще се погрижим за това, не се безпокой. Ще тръгнеш ли с мен?
Тя преглътна с мъка, преглътна гордостта и чувствата си.
— Разбира се. Зная, че не си спал цяла нощ, за да дойдеш да ме вземеш. Благодаря ти, Уил.
Най-сетне я погледна, леко й се усмихна и сърцето й се сви. В очите му имаше съчувствие, добронамереност, но не и желание, не и страст. Почувства се ужасно невзрачна.
— Нима мислиш, че бих те оставил в беда?
Не можеше да не го изрече.
— Уил… за случилото се… съжалявам.
Тъмните му очи срещнаха погледа на нейните сини.
— Няма за какво, Мелиса. И двамата бяхме твърде млади. Сега всеки има свой живот. Хайде, да тръгваме.
— Къде ще ме отведеш?
Уил сви рамене.
— Какво ще кажеш за Ню Йорк? Работя там и има много места, където мога да те настаня. Ще бъдеш в безопасност. Само докато разбера какво става.
Мелиса извърна глава, за да не среща погледа му.
— Не мога да остана завинаги в някой от апартаментите ти. Трябва да се върна в Оксфорд. Да се върна на работа.
Уил не знаеше, че е напуснала, и тя не искаше да узнае.
— В Манхатън има много добри висши училища — „Висши училища“, не „университети“. Бе прекарал дълго време в Америка. Дори говореше леко провлачено като нюйоркчанин. — Колумбийският от Бръшляновата лига е идеален за теб. Биха се радвали при тях да работи академик от Оксфорд.
— Имаш влияние там?
— Имам.
Мелиса се изчерви, ядосана на себе си, че все още го желае. Беше толкова унизително. Гневът я караше да отговаря троснато.
— Ще дойда, но трябва да изтегля малко пари. Да си купя това-онова. Нови дрехи, паста за зъби, грим. Неща от първа необходимост.
Уил въздъхна.
— Може би всичко е напразно, но предпочитам веднага да те откарам в Щатите. Ако те следят, магазините са добра възможност. Самолетът ми чака. Ще се обадя да занесат в апартамента дрехи с твоя размер и козметика. Паста за зъби, шампоан, продукти в кухнята, всичко.
Тя застина.
— Не съм просякиня, Уил. Имам спестявания от заплатата си. Мога да си купя храна и дрехи.
— Зная. Не искам да мислиш, че… — той нервно прокара пръсти през косите си, познат жест, който отприщи пороя на спомените. — Не е заради теб, а заради мен. Ако позволиш да се обадя, това ще ми спести часове. Имаме резервиран полет. В Ню Йорк банката е по средата на преговори за присъединяване. Ако пропусна някоя среща в офиса, може да ми коства стотици хиляди долари. Направи ми услуга, Мелиса, нека поръчам нещата за теб. Само веднъж. Опитвам се да смогна с всичко.
Нямаше отговор; тя го знаеше. Метна чантата си на рамо.
— Добре, парите са твои. Още веднъж благодаря.
Уил каза само:
— Няма да допусна някой да те нарани. Тръгваме ли?
Тя кимна и потърси ключа от стаята.
— Не се безпокой за това. Хайде.
Мелиса тръгна след него по коридора към асансьорите.
— Ще слезем по стълбите — каза той. — Дано нямаш нищо против. Навик.
— Няма проблем — отвърна тя.
Но Уил вече бе далеч пред нея. Забеляза, че се движи доста различно от момчето, което помнеше, и необичайно за банкер. Раменете му бяха стегнати, тялото изпънато, главата вдигната като на котарак. Слушаше, жилите на врата му изпъкваха и очите му оглеждаха стълбището. Мелиса забърза след него, опитвайки се да го настигне. Беше воин, със или без костюм. Не бе сигурна дали тръпката, която премина през нея, е на желание или на ужас.
Стигнаха до партера. Уил закрачи през фоайето.
Мелиса леко докосна рамото му.
— Какво? Да вървим. Колата чака.
— Не съм платила сметката си — каза тя. — Изпих бутилка минерална вода.
Той впери поглед в нея, после избухна в смях.