Но Уил Хайд беше настойчив. Предложи на Джак акции, цели десет процента от банката. И постоянно място в борда. Личен шофьор двадесет и четири часа, безлихвена ипотека. И това не бе всичко.
— Ще направя „Вирджиниън Проспект“ най-великата банка в историята на Уолстрийт — увери го той. — След пет години ще бъдем големи колкото „Уаковия“. После ще закопаем „Банк ъв Америка“. Това е шансът ти за главозамайваща кариера, Джак — пауза. — Ако не приемеш, ще предложа на Рик Конъл.
Джак Сансън добре познаваше това име. Конъл беше проницателен млад заместник-председател в „Бъркшир Хатауей“, който все повече се утвърждаваше като сериозен играч с акции.
Сухо преглътна. Изведнъж в съзнанието му нахлу видение как златният шанс за бляскаво бъдеще му се изплъзва, отмъкнат от далеч по-млад мъж. Заради малко слънце и няколко евтини красиви усмивки.
— Разбирам, господин Хайд. Мисля, че ще приема предложението ви.
Тих смях.
— Чудесно. Можеш ли да се качиш на самолет за Вашингтон утре сутринта? Имаме много работа за вършене. И, Джак, наричай ме Уил, иначе си уволнен.
— Уил.
Усмихна се фалшиво и хвана полета. Но още тогава таеше в себе си злоба. Уил Хайд беше с десет години по-млад от него. Той бе този, който би трябвало да потрива ръце, защото е получил предложение за кариера, Хайд би трябвало да се подмазва. Джак бе поел длъжността изпълнителен директор, за която нямаше по-подходящ от него, срещу щедро възнаграждение. Но Уил Хайд залагаше своите пари и притежаваше цялата банка. На Джак бяха предложени десет процента. Но Хайд държеше деветдесет.
Джак Сансън имаше ясни приоритети. Прие сделката, премести се във Вирджиния и във всеки миг от деня работеше за разрастването на „Вирджиниън Проспект“. Уил Хайд правеше големи, хитри инвестиции, а Джак разпределяше дивидентите. Младият му шеф имаше набито око за ценни кадри, както и за жени. Бе издирил още няколко кадърни служители, допринесли почти колкото него за успеха на банката. Всеки отдел се развиваше — от „Застраховки“ до „Мониторинг и оценка“. Уил Хайд съчетаваше инвестиционното банкиране с бизнес банкиране. След по-малко от две години се преместиха от Вирджиния в Манхатън. И тук зимите бяха студени, но белите дървени огради бяха минало — освен ако реши да отлети с хеликоптера си до окръг Дъчес да половува.
Джак вече имаше завидно състояние. И работата му във „Вирджиниън Проспект“ бе донесла част от него. Но естествено, Уил Хайд сключваше лъвския пай от сделките, вземаше решения за тактически ходове и обираше всички лаври.
Джак притежаваше близо петдесет милиона долара. Тлъсти пачки. Далеч повече от която и да е заплата в банковия сектор.
Но младият му шеф бе милиардер, по дяволите! И тази разлика не даваше покой на Джак.
Сега Уил се перчеше някъде, бог знае къде. Не бе оставил никакви координати за връзка, дори бележка. Нищо. А трябваше да бъде тук. Важно бе да намалят рисковите си експозиции на хартия възможно най-скоро. А ако другите банки потърсеха парите си? Предлагането бе свито. В момента „Проспект“ нямаше наличен капитал.
Необходими бяха ходове, които само Уил Хайд можеше да предприеме.
Джак се чувстваше като в задънена улица и това го вбесяваше. Трябваше да има повече правомощия.
Дали Уилям бе пострадал? Мъртъв?
„Де този късмет, помисли си той. За секунда изпита чувство за вина, но бързо се отърси от него. Не, каза си Джак, отнасят се към мен с неуважение.“
Ако наистина бе мъртъв, някъде…
В главата му затанцуваха видения, в които Уил Хайд лежеше гол в публичен дом с проститутка, може би взел свръхдоза от някакъв опиат. Би се радвал да го види в такова унизително положение. Разбира се, щеше да го защити пред пресата, да изрази недоумение, да изглежда мрачен. „Това не е онзи Уилям Хайд, когото познавам… няма какво повече да кажа.“
Облегна се назад на сребристосивата кожена седалка и се усмихна.