— Искаш да тренираш?
— Както казваш, може да се наложи да бягаме по-дълго, отколкото предполагаме — не й харесваше тази отпуснатост и уязвимост на тялото й. — Мога ли? Мислиш ли, че е безопасно?
— Приемаш всичко много сериозно.
— Така е, когато някой се опитва да те убие — важно бе за нея. — Какво ще стане, ако ме включиш в програмата за защита на свидетели? Няма да се виждаме. Няма да бъдеш до мен да ми помагаш. Ще трябва да се стегна и… и да се науча да стрелям.
— Да — кимна Уил, — така стоят нещата, за съжаление. Момиче като теб… не бива да се забърква в подобни истории. Но е доста вероятно никога да не можем да бъдем напълно спокойни. Сега първата ми грижа е да разбера кой те преследва и защо.
Мелиса преглътна.
— Тогава трябва да се променя. Започвам с фитнес. Мога ли да потренирам в залата, Уил?
— Не сама. Рисковано е — той въздъхна. — Ще дойда с теб.
Мелиса стъпи на бягащата пътечка. Зад нея Уил Хайд вдигаше тежести. Беше облякъл екип на личен треньор от хотела — няколко думи с управителя бяха достатъчни, за да го уреди светкавично като с магия. Тя избягваше да поглежда към него. Нямаше желание да вижда Уил с бяла тениска, прилепнала към мускулестите му гърди, докато повдигаше огромната хромова щанга. Не тренираше на уред, за да бъде свободен да я грабне, в случай че някой се опита да я нападне.
Винаги бе изглеждал добре, но днешният Уил бе различен. Успехът го бе направил самоуверен. А физически тялото му бе желязно. Не можеше да го погледне, без да усети прилив на желание. „Толкова е глупаво“, укорително си каза тя. Хилавата, невзрачна професорка да се захласва по съвършено въплъщение на общоприетите представи за мъжественост.
Но не можеше да отрече чувствата. Не можеше да не се загледа в мускулестото му тяло, докато се напрягаше под тежестите. А би предпочела да умре, отколкото да допусне той да забележи похотливите й погледи. Краката й се движеха бързо и тя увеличи скоростта, докато започна да се задъхва. Може би Уил поглеждаше към нея зад гърба й и мислено се присмиваше на аматьорската й непохватност. „Няма значение“, каза си Мелиса. Щеше да се научи. Трябваше да внимава с темпото. Дори Уил бе започнал отнякъде. Нагласи пътечката на идеалната скорост, девет километра в час, и когато загря, започна да изпитва удоволствие от упражнението. С всяко дълбоко вдишване, всяка енергична крачка бурята от чувства милостиво утихваше и не остана друго, освен учестените удари на сърцето й, песента на кръвта във вените й. Бяга за наказание тридесет минути. Когато се умори, забави до ходене, слезе и се протегна. Усещаше болка в мускулите, но бе доволна.
Когато се изправи и попи потта от лицето си с кърпа, Уил дойде при нея.
— Впечатлен съм, Миси. Имаш силна воля.
Пъхтеше и не намери сили да го поправи за името.
— Имам мотивация.
И двамата се усмихнаха. Изведнъж Мелиса осъзна колко го харесва. Можеха дори да бъдат приятели, ако не я привличаше толкова силно.
— Свърши ли?
— Искам да повдигам тежести.
— Предпочитам да се върнеш в спалнята. При всяко излизане има известен риск.
— Добре — въздъхна тя.
— Но не се тревожи. Нямаш нужда от тежести за укрепване на мускулите. Аз свикнах да тренирам всеки ден в която и дупка да се намирам.
Тя го последва обратно до асансьорите.
— Как го правеше?
— Лицеви опори, коремни преси, напади, латерални повдигания. Мога да ти покажа.
— Добре.
— Тежестта на тялото ти е достатъчна. Помни това. Полезни умения.
— Значи ще ме научиш?
Мелиса се усмихна. Струваше й се толкова абсурдно.
Когато вратите на асансьора се затвориха, той сложи ръка на рамото й и я погледна в очите.
— Сама ще се научиш. Хубаво е, че имаш желание. Искам да оцелееш.
Тя не каза нищо. Защото я обичаше ли? Не, просто бе загрижен за нея, което далеч не бе достатъчно.
— Кога тръгваме?
— На разсъмване — отвърна той.
— Тогава ще взема душ и ще си легна.
Неизреченият й въпрос остана да виси във въздуха.
— Аз ще спя в другия край на леглото — беше категоричен. — Здравият сън е от значение. Трениран съм да бъда нащрек дори когато спя. Няма да те докосна или смутя.
— Идеално — каза Мелиса. Не можеше да настоява той да спи на пода. Беше жива само благодарение на неговата добра воля. Грижеше се за нея, нищо повече.
Разочарованието й бе огромно.