Изчака, докато Уил взе душ. После и тя се изми, сложи дънки и тениска и се пъхна в леглото. Усети как завивката се повдигна и той се настани до нея, с лице към вратата. Лежеше с гръб към него. Не се обърна, дори не се осмели да помръдне. Освен това знаеше, че Уил я пази. Засега се чувстваше в безопасност. Беше дълъг ден и Мелиса бе изтощена от тренировката. Затвори очи с благодарност и заспа спокойно, без да сънува.
— Събуди се — ръката му я потупваше по гърба, близо до талията. — Време е да тръгваме.
— Уил — сънено промълви тя. Изведнъж се опомни, рязко отметна завивката, скочи и уплашено впери поглед във вратата.
— Хей, хей — успокои я той. — Всичко е наред. Само се измий колкото можеш по-бързо. Трябва да тръгваме.
Навън градът тънеше в мрак. Отвъд огромните прозорци бе мастиленосиня нощ, нарушавана от неоновите надписи и матовата жълтеникава светлина на уличните лампи. Виждаха се и светещите прозорци на кораби, навлизащи в пристанището.
— Разбира се.
Мелиса не си направи труда да попита колко е часът. Щом Уил казваше, значи бе време да тръгват. Грабна дрехи и скочи под душа. Изми лицето и зъбите си точно за две минути, сложи съвсем лек грим, преоблече се за още три и изскочи, връзвайки дългите си коси на конска опашка.
— Бърза си — отбеляза Уил.
Тя се усмихна.
— Мога да бъда. Не се държа като разглезено момиче в подобни моменти. Ти ще се измиеш ли?
— Вече съм готов.
— Ще събера багажа.
— Събран е. И уредих сметката — държеше малък бял плик. Мелиса видя синия куфар до вратата. — Следвай ме и не изоставай.
Този път слязоха по стълбите. Мелиса започваше да схваща. През деня, когато имаше много хора, Уил ползваше асансьор. По-рисковано бе, когато хотелът е празен, затова изминаха осем реда стъпала пеша. На първия етаж влязоха в коридора и повикаха асансьор, за да се появят във фоайето по най-малко подозрителен начин.
Имаше нощен администратор и чистачка, която забърсваше мраморния под. Никой не ги забеляза, когато Уил пусна плика в кутията за рано напускащи. Отпред вече чакаха таксита. Мелиса издаде вик на изненада.
— Много бизнесмени ползват този хотел. Много ранни полети. Като нашия.
Уил я поведе през стъклените врати към първото чакащо такси и каза нещо на холандски. Шофьорът промърмори и метна куфара им отзад.
— Колко езика говориш?
— Осем — нехайно отвърна той. — Човек учи бързо, когато се налага.
Тя се облегна назад на разпорената кожена седалка. В колата миришеше на мухъл и цигарен дим. Мелиса отвори прозореца, когато шофьорът се качи и потегли. Ръцете й нервно се свиха в юмруци в скута й.
— Какво има? Отиваме си у дома.
Не в нейния дом, но не го изтъкна.
— Много хитра тактика, Уил, да ги заблуждаваш, да пътуваме с автобуси и да плащаш в брой. Но сега отиваме на летището. Имената ни ще се появят в списъка на пътниците, нали? Няма смисъл, не можеш да се качиш в самолет без паспорт. А ако онези хора… ако… не зная, ако могат да проникват в компютрите на летището? Веднага щом разберат, че пътуваме натам, ще изпратят хора да ни причакат.
Той се усмихна.
— И ти се учиш бързо.
— Бяха проследили и теб. Не предвиди, че ще ни чакат пред хотела.
— Не предвидих.
— Спред мен това говори, че са доста добри в работата си. Които и да са.
— Да.
— Може да ни чакат — каза тя и се притисна към него.
Шестнадесета глава
Султанатът Надрах край пролива Хормуз бе малък, но богат. Равнините на юг бяха пълни с петролни находища, а планинска верига отделяше пустинята от умерения север, набразден от реки и приятно зелен. През шестдесетте към страната бяха потекли петролни долари и инвестиции. Емирът бе станал султан, населението бе отбелязало бум, почти веднага бяха изникнали лъскави бели небостъргачи. Надрах нямаше много обитаема земя. Равнините бяха сухи и примамливи за сондиране, реките и крайречните долини изхранваха нацията. Малкото останали градове едва поемаха потока от хора. Събаряха се къщи, чиито места заемаха жилищни комплекси. После дори те бяха заменяни от извисяващи се кули. Абсолютна монархия и либерално мюсюлманска държава, Надрах процъфтяваше чрез високите надници и мечтите на търговци и предприемачи. Скоро имиграционната политика бе затегната. Султанът гарантираше данъчни облекчения за богатите, ако наемат негови поданици на работа. Политиката копираше тази на простоватата фамилия Грималди в Монако. Никой със състояние под милион щатски долара не получаваше право на постоянно пребиваване. Малката в географско отношение страна се превръщаше в рай за всеки, имал късмета да се засели в нея. Известна бе като „Манхатън на Средния изток“ — педя земя, но ключов играч в региона и място, където всеки би искал да бъде.