Дворецът на султана се намираше високо, на хълм, от който се виждаха лазурните води на пролива. Беше с традиционна архитектура, бели кубета и високи зидове наоколо. В земите му се помещаваха италиански градини, вили и по-малки дворци, няколко частни джамии, казарми за охраната, фонтани, потоци. Денонощно работеше най-съвременна охрана — от наблюдателници до лазерни алармени системи. Войниците, които патрулираха на всеки вход, с фесове и традиционни бели роби, бяха отлично обучени за военни мисии, много от тях украинци или сърби. Владетелят на страната Харун бин Фейсал нямаше интерес да бъде изложен на опасност от атентат.
Държавна политика на Надрах бе султанът да стои далеч от светлината на прожекторите. Страната бе богата, народът бе богат. Той рядко напускаше дома си, пътуваше само в региона. Изпращаше емисари на конференциите на ОПЕК. Но държеше пълен контрол — паякът в центъра на паяжината. Ако светът не забелязваше Надрах, това бе добре дошло за Харун. „Дискретност“ и „неутралитет“ бяха ключови думи за държавата и всичките й министри.
Негово Величество султанът, както го наричаха западняците, бе седнал отвън, на една от личните си тераси, и се чувстваше спокоен. Поддържаше имидж на силно вярващ човек, по политически причини, но за разлика от праведния си баща и двете си сестри, дълбоко в себе си беше атеист. Имаше само една съпруга, към която се отнасяше с уважение и се грижеше да бъде обградена с всички подобаващи почести. Осигуряваше й всичко, което пожелае, и я посещаваше в покоите й поне веднъж в месеца. Султанката, млада и красива, момиче с корени от Надрах, популярна сред поданиците, за радост на народа го бе дарила с двама синове и очарователна принцеса. Те живееха в собствени апартаменти в двореца и се отнасяха към баща си като към добронамерен непознат. Това идеално го устройваше. Когато пораснат, Харун възнамеряваше да се сближи с тях. Важно бе какъв човек ще наследи престола. Решението бе изцяло в негови ръце, той трябваше да определи кой ще се възкачи след него на трона от слонова кост. Сегашната дистанцираност от семейството му даваше възможност да преследва любимите си удоволствия. Което правеше с голяма енергия. Държеше вила, на чийто балкон бе сега, в покрайнините на комплекса, пълна с красиви и всеотдайни момичета. Някои бяха професионални компаньонки от най-висока класа, от Париж до Бевърли Хилс. Други бяха развратни млади модели, обикалящи Френската Ривиера в търсене на богат съпруг, където неговите търсачи на таланти ги бяха открили. Понякога, макар и рядко, му водеха местни жени. Това бе опасно, защото ако скандалът стигнеше до поданиците му, биха се възмутили. Но намираше тъмните очи, свенливото държане и матовата кожа на сънародничките си за особено привлекателни. Забраненият плод винаги бе най-сладък.
Не беше нужно да насилва или принуждава никоя от тях. Всяка разбираше положението. Щеше да стои затворена в султанската вила и да чака да бъде повикана, далеч от други мъже. Пред султана трябваше да прави точно каквото й се каже. Понякога, когато влязат в покоите му, момичетата изглеждаха уплашени. Това го възбуждаше още повече. Никога не бе наранявал жена, но властта му бе абсолютна и обожаваше да гледа как се свиват и треперят, опитвайки се да му угодят. Особено приятно бе да достави наслада на такова момиче. Неведнъж накрая му се бяха вричали в любов. Въпреки че никога не би изпитал чувства към проститутка.
Жените бяха извеждани от комплекса, когато им се насити, обикновено след месец. Най-харесваната се бе задържала пет месеца. Когато даде разпореждане, администраторът ги повикваше, получаваха пари в плик — султанът не си правеше труда да избира бижута — и имаха осигурен транспорт обратно до летището във Фадиз, там ги чакаше еднопосочен билет първа класа до мястото, откъдето са дошли. Местно момиче можеше да избере дестинацията. Предупреждението да не се връща в Надрах бе завоалирано, но много реално.
Малцина се оплакваха. В плика имаше много пари — повече, отколкото биха могли да изкарат през целия си живот, по гръб или иначе. Харун не желаеше никаква опасност от скандал. Но държеше на своите удоволствия. И имаше достатъчно пари, за да си ги позволява.
Момичето, което току-що си бе тръгнало, бе русо, на двадесет и две, от Онтарио, и се представяше отлично. Беше му донесла успокоение. Бледата й кожа бе добила лек златист загар под слънцето на Средния изток. Страстно отвръщаше на ласките му, сякаш за нея бе удоволствие да се люби с крал. Беше я задържал по-дълго от повечето — цели три месеца, и не бързаше да я изпрати на летището.