Сърцето му подскочи. Мразеше Холандия, беше студена и мрачна. Ако очистеше тези двамата, може би щяха да му поверят мисия близо до дома, в Каракас или поне в Мадрид.
— Да. Ясно.
— Не прави грешката да мислиш, че ще избегнат регионално летище. Мишената е опитен играч. И използвай изображения. Приемал е множество самоличности.
— Разбрано.
Затвори, обърна се и закрачи бързо, въртейки се и обхващайки с поглед всяка част от терминала. Не бяха там. Но колкото и добър да беше бившият агент, все пак трябваше да се регистрира. Други щяха да държат под око гишетата за проверка на багаж и паспорти. Той щеше да излезе отвън, до самолетите.
Зад него имаше врата, широко отворена, до помещенията на чистачите. Карлос се промъкна вътре. Добре познаваше това летище, както и „Шипол“. В мизерната сива стаичка бяха струпани куп униформи. Избра екип на товарач на багаж и за двадесет секунди се преоблече. В джоба му имаше фалшива значка с име. Закачи я и тръгна към конвейерите. Оттам нататък бе лесно…
Седемнадесета глава
Уил усети как Мелиса се плъзна по-близо до него. Сложи ръка на рамото й за кураж. Горкото момиче, имаше право да бъде изплашена. Каквото и да бе сторила, не заслужаваше това.
Сърцето й биеше учестено. Трепереше. Изпита импулсивно желание да я прегърне, но го потисна. Това не би се харесало на Оливия. Сигурно вече бе полудяла от притеснения. Не очакваше с нетърпение разговора си с нея, когато се завърне у дома. Оливия нямаше да се държи предизвикателно. Не бе дръзка като Мелиса, помисли си той с насмешка. Беше изключително красива, десет пъти по-привлекателна от Миси и бе положила големи усилия да го спечели. Уил напълно разбираше, че иска да се омъжи и не ще стори нищо, с което да рискува това да не се случи. Но беше неизбежно дълбоко в себе си да се бунтува срещу всеки миг, който той прекарва със старата си любов. Уил не искаше да вижда съвършеното й лице помръкнало и сърдито.
Пръстенът щеше да реши проблема. Недовършена работа, която го чакаше в Ню Йорк. Предполагаше, че сега трябва да избере още по-зашеметяващ.
Но Оливия трябваше да разбере, че не би позволил Мелиса Елмет да пострада. Чувстваше се длъжен да се погрижи за нея. Знаеше какво е дълг. Имаше и още нещо, осъзна той. Най-сетне щеше да се освободи от призрака. Образът на Мелиса не бе престанал да витае в живота му, откакто бе излязла през вратата на квартирата му. В армията, в МИ-6 и дори във Вирджиния. Сещаше се за нея поне веднъж в месеца. Беше в мислите му по време на повечето му връзки, колкото и поразително красиви да бяха приятелките му, макар и да бяха далеч по-умели от нея в леглото. Защото тя не бе реална. Беше призракът на първата му любов, а както всеки знаеше — не можеш да убиеш призрак.
Но когато бе тук, с него, и бягаше, за да спаси живота си, Мелиса вече не бе призрак. Виждаше я реална жена. В нея нямаше нищо магическо. Беше от плът и кръв. Беше истинска. И онова, което изпитваше към нея, бе главно състрадание.
Можеше да бъде напълно обективен. Лицето й бе същото, не беше напълняла, но всичко, в което се бе влюбил, толкова дълбоко и страстно, бе изчезнало. В погледа й нямаше жар, кожата й бе повехнала, не сияеше. Носеше дрехи, които я правеха незабележима. Беше разочарована от живота и си личеше. Затворен в една стая с нея и Оливия, никой мъж не би хвърлил повече от един поглед към нея.
Той бе рискувал, залагайки живота си, и постигнал много. А Мелиса бе останала в Оксфорд и бе следвала пътя, отъпкан от баща й. Беше наследила къщата му, която може би имаше някаква стойност. Имаше преподавателската си работа, а преди да се появят тези копелета, бе имала и годеник. Уил се запита дали сър Ричард би го одобрил. Може би. Колега от академичните среди, с малко собствени пари и семейство. Мелиса бе получила точно това, което родителите й искаха за нея. Спокойствие и сигурност. Обикновен живот. Уил често си бе мислил, че заслужава нещо по-добро. Но може би бе проектирал върху нея своите желания, своите мечти, а всъщност тя бе просто Мелиса Елмет, не по-добра или по-лоша от милиони други момичета.
Беше шокиран, когато я видя, в първия момент. Помисли си, че едва ли би я познал. Не беше същото както някога.
В нея нямаше страст.
Уил веднага реши да се погрижи за безопасността й и да продължи своя живот. С Оливия. След това сянката й нямаше да го преследва. Жалко бе да я види така. Гневът и негодуванието му се бяха превърнали в съжаление. В сравнение с Мелиса, той бе имал по-добрия живот.
И все пак…
Нещо се бе променило. Когато шофьорът му заобиколи, за да й отвори вратата, когато наемният убиец започна да стреля. Беше съобразителен, разбира се, но не бе предвидил, че ще бъде там. А беше. И заплахата бе доста сериозна. Тогава Мелиса го бе изненадала. Бягаше бързо, не спореше и инстинктивно предусещаше опасността. Никакво хленчене. Все още бе смела. И от време на време имаше проблясъци, макар и да не би признал, на старото влечение. Тя бе непредсказуема.