Тя кимна и се усмихна.
— Добре, скъпи.
Уил й разказа, спокойно, доколкото можеше, всичко, което не бе опасно да узнае. Само най-важното, но истината. За ранния си брак и как Мелиса го бе анулирала, за обучението си в армията и работата си за тайните служби. За случайната си среща със сър Ричард малко преди смъртта му и подозрението си за връзка с останалите убийства.
— Реших, че тя е в опасност. Не можех да я оставя да умре, заради онова, което някога означавахме едни за друг — видя леката гневна гримаса, която се появи на лицето на Оливия. Явно отчаяно искаше да каже нещо. — Какво има?
— Значи все още си я обичал… поне малко?
— Не — Уил бе доволен, че може да го заяви категорично. — Изобщо. Бях загрижен за нея, което е различно. Много различно. Била е сгодена за мъжа, когото са застреляли.
Оливия присви устни. Очевидно не смяташе, че един мъртъв професор, едва свързвал двата края, може да бъде конкуренция на красив и жив милиардер.
— Хубава ли е, Уил?
Отново можеше да каже истината.
— Не може да се сравнява с теб, скъпа. Дори не е в твоята категория.
Този път се почувства виновен заради нелоялността си към Мелиса, но какво, по дяволите? Тя го бе наранила, а и не беше тук да чуе преценката му.
— Какво си помисли… имам предвид, когато я видя отново след толкова дълго време?
Оливия би могла да стане адвокат. Повечето мъже не биха издържали на подобен кръстосан разпит. Веднага бе напипала емоционалната жилка.
— Помислих си… колко измъчена изглежда — Уил срещна погледа на годеницата си. — Ако искаш истината, изпитах само съжаление.
— Аха. Добре — резкият тон на Оливия го изненада. — Трябвало е да остане омъжена за теб. Проиграла е шансовете си.
— Стреляха по нас, пред хотела.
Оливия закри уста с нежната си ръка.
— Преследваха ни из Лондон, успях да я измъкна невредима. Заведох я в Белгия с влак, после с автобус до Ротердам. На следващия ден ни откриха на летището. Тогава ме простреляха. Но е само повърхностна рана, няма за какво да се тревожиш. Хванахме чартърен полет до дома — излъга той. — Вече е в безопасност. Трябва да открия кой иска да я нарани, да видя дали ще ги накарам да се откажат. Ако не успея, да й осигуря трайна безопасност. Ще отнеме не повече от месец, но не искам да бъде изложена на риск — изрече последното много решително. Оливия трябваше да разбере, че няма смисъл да спори с него. — Това е всичко, което мога да ти кажа, скъпа. Не искам никой, освен мен да знае къде е и в какво положение е. Онези хора по петите й бяха доста сериозни. Най-добре е и ти да нямаш представа, така че за последен път разговаряме на тази тема.
Оливия прехапа устни до болка.
— Ще ти кажа, когато Мелиса се устрои на безопасно място. За да знаеш, че е приключило.
— Добре — Оливия повдигна пръстите си с френски маникюр в нехаен жест. — Отседнали сте в хотел в Ротердам. В отделни стаи ли?
— Спахме в едно легло, за по-сигурно. Не се безпокой. Дори не съм я докоснал. Нямах желание — дали последното бе истина? Уил прогони този въпрос. — Леглото беше голямо.
Оливия сведе поглед към масата за миг и сърцето му се сви, когато видя насълзените й очи.
— Стига, скъпа. Тя е просто приятелка, чийто живот беше в опасност — протегна ръка над масата и Оливия послушно подаде своята. — Утре няма да купя годежен пръстен от „Тифани“ за нея.
Оливия вдигна глава. Влажните й очи заблестяха от радост.
— Наистина ли?
— Разбира се. Нали обещах? — Уил искаше да бъде щастлива. — Не е много романтично така, но можеш да дойдеш с мен, ако искаш да си избереш.
Тя плесна с ръце като дете, с искрена радост.
— О, скъпи! Благодаря!
Жените бяха странни същества, помисли си той с умиление. Толкова дребни неща ги правеха щастливи. Ново бижу, нова рокля. Уил си купуваше маркови костюми и скъпи часовници, но никога не можеха да го зарадват толкова. Бяха просто необходимост. Но ако фактът, че ще й подари пръстен, носеше щастие на Оливия, и той бе доволен.
Беше неин. Мелиса я караше да се чувства нервна и разстроена. Бе станала неспокойна заради това момиче, помисли си Уил, момичето, което се бе омъжило за него, а после го бе зарязало, разбило сърцето му и оставило незаличима рана в душата му за повече от десет години. Мелиса, която не можеше да й съперничи по красота, изтънченост и каквото и да било. Освен, може би, интелигентност, смелост и…
Както и да е. Той хвърли поглед към градината си, ярко осветена от малки прожектори. Мелиса заслужаваше закрилата му, нищо повече. Беше го наранила жестоко. Оливия Уортън мислеше само как да му достави удоволствие, а най-голямата й амбиция бе да стане негова съпруга.