Тази мисъл бе успокояваща. Мелиса втри боята в скалпа си, покри косите си с шапка за баня, уви ги в кърпа и седна да изчака. Идеята да я вземе за златотърсачка бе неприемлива. Много по-добре беше да бъде открито враждебна. Гордостта я накара енергично да прокара ръка по лицето си и да изтрие сълзите. Щеше да промени цвета на косата си, да тренира упорито и да чака. И да поразмишлява какво ще прави, след като напусне Ню Йорк, къде ще се скрие. Далеч от хората, които искаха да я убият. Далеч от Уил.
Уил беше в кабинета си у дома. Нетърпеливо погледна пейджъра си.
Отново му звънеше Джак Сансън. Понякога този човек ставаше адски досаден. Явно имаха нужда от Уил в заседателната зала на борда. Защото Сансън и другите директори, на които плащаше милиони, не можеха да управляват сами обществена баня, още по-малко банка.
Отново хвърли поглед към дисплея и отново се зарови в бележките си. За всеки, освен него, бяха неразгадаеми драскулки, стар стенографски код с произволно разчитане. Нямаше друг начин да бъде изтръгнат, освен старомодните мъчения, а Уил не възнамеряваше да допусне да бъде подложен на тях.
Мелиса. Баща й. Дейвид Фел. Сенатор Елън Джоспин. Горката Мойра Дънууди, библиотекарката. Каква бе връзката? Защо бяха убити?
Кой го правеше?
Първо се съсредоточи върху втория въпрос. Струваше му се по-лесен. Уил имаше фотографска памет, нещо полезно и в банкирането, и в шпионажа. Запаметяваше всичко. Неведнъж бе превъртял и преповторил събитията от последните дни в съзнанието си като филм. Изстрелите в Лондон. Преследването. Силуетът с качулка сред тълпата. Мъжът в Ротердам, после и другите. Всяка случка му разкриваше нещо.
Започна с най-основното. Проблемът бе свързан с бащата на Мелиса. Тя не бе сторила нищо през живота си, с което да заслужи това, беше сигурен. Нямаше никаква връзка с Джоспин и Дънууди. Не, свързващото звено бе Ричард Елмет. С няколко телефонни обаждания Уил бе разбрал какво й е оставил — почти нищо, къща с много дългове и незначителна сума след облагане с данъци. Познатият му, който се бе свързал с адвоката, бе докладвал за около четиридесет и пет — петдесет хиляди британски паунда. Може би това беше много, относително погледнато. Напоследък Уил боравеше с такива цифри, че бе загубил представа колко пари са солидно състояние за обикновения човек от улицата. Но нямаше никакво подозрение, че може да има нещо общо с наследството. Не си струваше някой да си прави труда за петдесет хилядарки. А ако имаше материален обект, като микрофиш или откраднати планове за ядрен реактор — обичайните предмети, заради които шпионите се преследваха из цял свят — нямаше да има нужда от убийство; вместо това щяха да започнат чести обири и една нощ най-ценното от офиса да изчезне. Може би отвличане на близък, за да принудят някого да издаде местонахождението. Потръпна при тази мисъл. Той бе обучен да издържа на мъчения и накрая убедително да дава фалшива информация. Няколко пъти му се бе налагало да прилага уменията си на практика. Миси нямаше подобна защита. Не би понесъл мисълта да бъде измъчвана.
Нито нещо ценно, нито пари. Не бе наследила имот със скрито находище на нефт или диаманти, на чието разработване би могла да попречи. Оставаше само информация, опасна информация. Човек убиваше, когато не желае някаква информация да бъде разпространена. Връзваше се.
Уил размишляваше упорито. Умът му обработваше данните като компютър, анализираше ги.
Първо: информация. Нещо, което тя знаеше или мислеха, че знае. Някакво сведение, до което Мойра и Елън Джоспин също бяха имали достъп. Остави тази част от пъзела настрана за по-късно. Бяха нужни факти, за да бъде подредена.
Второ: кой? Бяха богати, нямаше спор. Лесно бе да се наеме някой откачалник с пистолет, доста ревниви съпрузи го правеха. За да наемат професионалист, който може да открие Мелиса, регистрирана под фалшиво име в хотел „Виктрикс“, и добър стрелец, бяха нужни пари. И не беше един самотен ловец. Поръчителите разполагаха със средства да изпратят оперативни агенти в Америка и Европа. Ключът бе Елън Джоспин. Ликвидирането на щатски сенатор беше невероятно трудно. Повечето професионални убийци не биха се захванали с подобна задача. Цялата мощ на ЦРУ и щатските тайни служби веднага би поела по петите им. Кой би искал подобна суматоха? Убийството на Джоспин говореше за някои неоспорими факти. Организацията, която и да бе, беше изключително богата и напълно безмилостна. Убиецът на Джоспин със сигурност не бе редови наемник, а опитен терорист, със световна репутация, правителствена мишена, дори на САЩ.