Това не даваше голям шанс на Мелиса Елмет, оксфордски академик.
От друга страна, стесняваше възможностите.
До днес нямаше напредък в разследването за Джоспин. Убиецът работеше невероятно чисто. Още нещо, което издаваше световна класа. Нямаше много такива убийци.
Имаше и още информация. Фактът, че някой ги бе причакал на летището в Ротердам. Не бе казал почти на никого, освен на близкия си приятел Чък Робъртсън от рейнджърите, с когото бе лежал в плен в йорданската пустиня. Не бе възможно да са получили сигнал оттам. Нямаше никой друг. Хотелът, разбира се, бе идеална възможност. Лицето му бе познато на много хора.
„Мисли, Уил, мисли. Проследи нещата отзад напред“, каза си той.
Тогава изтичане на информация от хотела, което означаваше, че имат средства да разпитат във всички хотели в района. Може би го бяха засекли в „Евростар“, когато за последен път бе използвал паспорта си. Отново подобно търсене на информация бе работа на…
… на държавните разузнавателни агенции.
Вълна от адреналин се разля из тялото на Уил. Пулсът му се ускори, по кожата му изби пот. Мелиса бе преследвана от държавна агенция. Доста неприятен извод. Спазаряването с тях рядко бе възможно. Почти нямаше смисъл да отстранява агентите им. Винаги имаше още и винаги още пари.
Като Терминатора, не преставаха да прииждат. Убиваш един от лошите, и веднага изпращат нови. Бяха безброй. А мишената имаше само един живот.
Внуши си, че трябва да бъде спокоен. Нямаше да допусне тя да умре. Още информация, трябваше му още информация. Отново превъртя преследването в съзнанието си, всеки миг…
Започна от първия куршум.
Силуетът, който бягаше по улиците. Скрит под качулка. Пъргав. Уил затвори очи, докато отново чу стъпките по лондонските улици.
Намери информацията в подсъзнанието си.
Преследвачът беше жена.
Уил едва не изскочи от кожата си. Господи, да. Женска. Силуетът и тихите, твърде тихи стъпки по настилката. Стъпките на бягащ мъж звучаха различно. Ядоса се на себе си, че не бе забелязал това по-рано. Вниманието му бе отвлечено от Мелиса, от емоциите. Глупава аматьорска грешка.
Не само негова, а и тяхна.
Едва ли в света имаше повече от пет жени топ килъри. Лесно щеше да я идентифицира. В телевизионните емисии бяха споменати няколко подробности за убиеца на Мойра Дънууди, просто намушкана с нож. Беше скрита под шапка и бе действала безшумно, но Уил би я разпознал само по фигурата. По-късно днес щеше да се обади до полицейското управление Плаза. Имаше страхотни връзки във всеки клон на правораздавателната система и всяка агенция — и във Великобритания, и в Щатите, до върха. Щеше да изгледа видеозаписа и да познае момичето. С още няколко запитвания щеше да достигне до списъка на настоящите й клиенти или близо до него.
За първи път в този ден Уил съзря лъч надежда. Ако познаваш врага, имаше начин да го сразиш.
Нямаше безкрайно много време. Щяха да се стегнат след Ротердам. Очевидно знаеха, че се е установил в Ню Йорк. Щяха да дойдат след Мелиса. Главният приоритет бе пределно ясен: да я изведе от онзи апартамент и да я настани на истински безопасно място. А после? Нямаше представа.
Не искаше да я оставя сама.
Неговият живот бе тук. Банката му, компанията му. Годеницата му. Малко му бе доскучало да слуша чуруликането на Оливия за пръстена и годежа. Но това бе важен момент в живота на една жена. Изтърпя го, както и непрестанното звънене на вратата цяла сутрин. Завистливите й приятелки се надпреварваха да изпращат цветя. Това бе победното шествие на Ливи. Той просто се опитваше да го приеме с добри чувства.
А тя се стараеше да го зарадва. Бе настояла да се любят, след като се приберат от благотворителния прием. Беше втората вечер, откакто се бе прибрал, а Оливия просто изгаряше от желание да я прекарат навън. През цялото време се чувстваше неловко, докато опитваше хайвер и апетитни хапки с пушена сьомга, сос от манго и джинджифилов чийзкейк, вкусна храна. Не преставаше да мисли за Мелиса, затворена в онзи апартамент, сама и изплашена. Там беше в безопасност. Но това не му носеше голяма утеха.
Оливия го бе принудила да си вземе чаша кларет, да се отпусне поне малко. Важно бе онези, които го наблюдаваха — беше убеден, че е под наблюдение — да видят, че е продължил нормалния си живот, и да не знаят дали е изоставил Мелиса, какво е станало с нея. Не искаха разкрития, знаеше това. Можеха да породят въпроси. Той бе в безопасност в своя свят, един от най-изявените членове на манхатънското общество. Вероятно се страхуваха, че е дал запечатан плик с ранни заключения на някой журналист, готови за публикуване в случай на смърт. Фактът, че Мелиса бе последната мишена, говореше, че са се сетили за нея в последния момент. На книга, тя бе най-лесната жертва. Може би не бяха сигурни дали знае нещо. Имаше предостатъчно причини да не направят опит да го очистят на публично място, в Манхатън. Твърде очевидно. Твърде много въпроси.