Затова потанцува с Оливия, наслаждавайки се на грацията й и безупречните й светски маниери. Блестеше до него, не само с диамантите. Не беше я докосвал от дни. Бе толкова нетърпелива, че не можеше да й устои. Напрежението да бъде на крачка от смъртта, Мелиса… е, може би и заради нея чувстваше нужда от разпускане. Когато го завлече у дома, Оливия дръпна папийонката му, развърза я и почти го повали на стълбите. Уил промърмори нещо за ръката си, но тя го събори по гръб и майсторски го възседна, преди дори да се съблече. Беше добра и той се нуждаеше от опитните й ласки. Остави се в ръцете й, сля се с нея с по-голяма страст, отколкото бе изпитвал от месеци. Трябваше да прогони чувството за вина, трябваше да я има. Тя бе неговата жена сега, щяха да се оженят. Нямаше нищо лошо в това да правят секс. Бе благодарна, леко замаяна, отпусната и гореща. Беше хубаво.
Погледна телефона си. Имаше надеждна защита. Не можа да намери оправдание да не й се обади.
Набра номера, стана. После беше време да тръгва към офиса. Банката имаше проблеми. Кой ли нямаше? Просто трябваше да следят какво се задава на хоризонта, но очевидно дори нещо толкова просто не бе по силите на високоплатените му заместници.
— Да?
Леко се сепна. Все още бе някак странно да чуе гласа й. Естествено, каза си той. Не бяха разговаряли от години, преди всичко това да започне.
— Уил е.
— Така се и надявах. Каза, че никой друг няма номера.
Той се усмихна.
— Трябва да отида в офиса. Проблеми в работата. Но се сетих за някои неща. Скоро ще успея да ти осигуря безопасност.
Миг мълчание.
— Видях те по телевизията с Оливия. Уил, приеми искрените ми поздравления.
Усмивката му изчезна. Проклетият телевизионен екип на онова проклето парти. Всички превъзнасяха пръстена, в чието избиране не бе имал никакво участие, само го бе платил.
Не бе искал Мелиса да види тази сцена. Не знаеше точно защо. Може би защото бе смущаващо. Да, разбира се. Смущение. Това беше.
— Благодаря — отвърна той. Стори му се ужасно неуместно, но нямаше какво друго да каже.
— Какво си намислил? Колко време ще бъде нужно?
— Ден-два — излъга Уил. Нямаше представа нито за колко време, нито как ще осигури безопасността й. Знаеше само, че трябва да го направи.
— Уил, наистина съм ти благодарна за всичко, което правиш за мен — очевидно бе отрепетирана реч. — Но не мога да остана тук. Това не е живот. Трябва да продължа напред.
— Мелиса, професионалист съм в тези неща.
— Не мога да остана близо до теб — решително отсече тя. Гласът й затрепери, сякаш едва сдържаше напиращи сълзи.
„Господи, помисли си Уил, дали е заради Оливия? Дали я е заболяло? Дали все още ме обича?“
Не, това бе ледената кралица, арогантната Мелиса Елмет, която му бе обърнала гръб и бе позволила на баща си да го изрита от дома им. „Може би съжалява за пръстена с диамант, гневно си каза той, не за мен. Дори не направи опит да ме открие.“
— Мисля, че си мишена на държавна тайна служба или служби. Това означава много агенти и много средства. Първо, означава, че всяка гара и терминал са завардени, както и всяка метростанция и автобусна спирка в Манхатън.
Мелиса затаи дъх изплашена. Беше строг. Най-добре бе да приеме, че заплахата е сериозна, и да престане да мърмори. Достатъчно трудно му бе да се опитва да спаси живота й и без нейните капризи.
— Ти си обикновена аматьорка и ако се откажеш от моята закрила и се опиташ да напуснеш този град, ще бъдеш мъртва след по-малко от час. Разбираш ли ме, Мелиса?
— Тъй вярно — отвърна тя.
— По дяволите!
— Слушай — последва тих звук от търкане, навярно плъзна ръка под очите си. — Ти имаш свой живот, Уил, страхотен живот. И аз искам да имам свой. Трябва да се върнеш към плановете за сватбата си и банката, а аз „да си вдигна гълъбите“, както се казва. Добре, може да ме убият. Но просто трябва да поема този риск. Не мога да остана твоя гостенка, Уил. Не искам да бъда близо до… — гласът й секна. — Искам да кажа, трябва да се устроя някъде сама — смело продължи тя. — Ти ми показа много неща. Ще се оправя, повярвай ми.