Телефонът му отново завибрира.
— Ще намина довечера. Какво ще кажеш? Може да поговорим тогава.
— Добре, но… — Уил чуваше стъпките на Оливия, която бе свила покрай ъгъла и идваше към личния му офис. — Трябва да затварям. Чао.
Затвори. Посегна към сакото си.
— О, към банката ли тръгваш, скъпи? — Оливия застана на прага, с ултракъса лилава пола на воали и убийствено висок ток. — Защото се обади Джак Сансън и ме попита дали…
Уил застина.
— Джак Сансън ти е звънял по телефона?
Тя се изчерви и стана малко неспокойна.
— О, обади се на моя. Мисля, че първо е опитал да се свърже с теб и не е успял.
— Така ли? — хладно каза Уил. — Не знаех, че си назначена на работа в „Проспект“, скъпа.
Оливия нервно пристъпи от крак на крак.
— О, не се ядосвай. Просто…
— Не искам Джак или който и да било от персонала да те безпокои у дома — беше бесен. — Ще се видим довечера. Няма да се прибера навреме за вечеря.
— Няма нищо, скъпи — смутено отвърна Оливия.
Уил излезе, без да погледне назад.
Заседателната зала на борда на директорите на банка „Вирджиниън Проспект“ се намираше на шестдесет и третия етаж на Делойт Тауър, в центъра на Манхатън. Имаше дълги тесни прозорци като на средновековен замък, достатъчно светлина, но не и изглед, който да разсейва. Уил Хайд предпочиташе висшите служители на банката му да са съсредоточени върху бизнеса. Подът бе застлан с мек виненочервен мокет, а върху него — огромна, безценна пътека „Бокара“. Имаше дълга махагонова маса и тъмна дъбова ламперия на стените, внос от Франция. На екрана на едната стена постоянно вървеше актуална информация от сайтовете за бизнес новини. До него бе бюрото с компютърни терминали и лаптопи. В заседателната маса дискретно бяха монтирани видеоконферентни екрани, готови да изскочат и да се задействат с едно натискане на бутон.
Когато Уил влезе в залата, хората, които управляваха компанията му, вече се бяха събрали. Сансън се бе настанил от дясната му страна, с подмазваческа усмивка.
Уил седна на председателското място. Всички впериха погледи в него в очакване.
— През последните няколко дни бях зает с лична работа. Какво има?
— Банката преживява тежка криза на ликвидност.
Уил едва се сдържа да не завърти очи в израз на отегчение. При днешния бизнес климат това бе като да му съобщят, че секретарките са започнали да клюкарстват или че трафикът в центъра на града е твърде натоварен.
— И какво стана, когато се обърнахте към Федералното правителство за спешно финансиране?
Всички се спогледаха.
— Не сме го направили.
— Защо?
— Не искахме да се разчуе — Сансън отново говореше от името на всички. — Лошо е за престижа на банката.
Уил се намръщи.
— Това е нелепо. В момента има глобална криза на ликвидност. Ипотечният ни регистър е отличен, почти нямаме клиенти, които да не са водещи компании. Кандидатстването за временна субсидия от правителството е нормална част от бизнеса в тези времена.
Отново видя костюмарите тревожно да се споглеждат над масата.
— За да може „Вирджиниън Проспект“ да пусне акции на пазара — каза Джак, — трябва да изясним въпроса с правата.
Аха. Това било. Най-сетне изплю камъчето. Искали да пуснат акции на пазара.
— Знаете какво мисля по въпроса — Уил се овладя, преди да удари с юмрук по масата. — Аз държа деветдесет процента от акциите. Никой от вас не може да ме принуди да направя каквото и да било с компанията си.
— Ние също сме акционери — изтъкна Майкъл Уотсън, пълничкият старши вицепрезидент от отдел „Мониторинг и оценка“, алчно копеле.
— Джак притежава десет процента, аз — останалите деветдесет. Всеки може да направи сметката.
Беше сериозно ядосан. По дяволите, помисли си той, проклети да са онези типове, които преследваха Мелиса точно сега. Преди месец би повикал охраната да изхвърли тези некадърници от банката и да се обади на агенцията за подбор на персонал, чийто номер бе на бързо избиране. Но може би щеше да се наложи да отведе момичето на друго място.
Нуждаеше се от директорите си, точно сега, за да ръководят компанията. Защото той нямаше време.
Бизнес. Изведнъж осъзна колко е уморен от това. Уморен до смърт. Какъв смисъл имаше да седи тук, в луксозната заседателна зала, и да бъде бавачка на шепа мързеливци, които бяха с десет години по-възрастни от него? Всички негодуваха срещу успеха му. При най-малкия проблем изпадаха в паника.