Това бе пътят към спасението. Докато гледаше отражението си, Мелиса вече чувстваше, че зад страха и болката се пробужда нещо ново. Дързост може би. И самоуважение.
Крехкото й, отпуснато тяло на академичка оживяваше. И безоблачният скучен живот, който бе заличил всяка надежда и радост в нея, бе рухнал. Отсега нататък щеше да бъде авантюристка, независимо дали иска или не. В това имаше искрица утеха. Щом бе видяла Уил Хайд и бе разбрала какво е загубила, какъв мъж е той, Мелиса бе започнала отчаяно да копнее за страст.
Вече щеше да живее ден за ден. Оцеляването и започването от нулата имаше едно голямо предимство. Нямаше да й остане време да тъгува. Болката, агонията да вижда Уил с Оливия, всичко това трябваше да почака.
Застана изправена. Не бе раждала и гърдите й все още бяха младежки стегнати. Беше слаба, което означаваше, че няма нужда да се бори с целулит. Новите мускули все още бяха женствени и издължени, очертанията на прасците и бедрата й ставаха все по-секси, изглеждаше по-млада.
Имаше и други промени. С достатъчно време на разположение, Мелиса се бе заловила да промени външността си. Колкото по-трудно могат да я разпознаят, толкова по-добре. Боята за коса бе откритие. Изглеждаше невероятно различна, откакто естественият й незабележим миши цвят бе заменен от наситено тицианово червено. Подчертаваше цвета на очите й. Беше се изчервила, когато бе оставила сешоара и се бе погледнала в огледалото.
Господи, каква промяна. Мелиса бе червенокоса. Кожата й сияеше. Косите й изглеждаха впечатляващо. Преглътна дълбоко. Защо бе пропиляла толкова години? Знаеше отговора. След раздялата с Уил бе твърде съкрушена, за да я е грижа.
Прокара пръсти през подстриганите си на къса черта коси. Ноктите й бяха оформени и лакирани в розово с перлени отблясъци. Благодарение на качествения фондьотен, който намери, лицето и тялото й вече не бяха бледи, а със златист тен, не твърде тъмен, но излъчващ здраве и свежест като на калифорнийско момиче. Беше експериментирала и с грим, нещо, за което никога преди не бе отделяла време: кафяви сенки, за да подчертават очите й, спирала, бронзов блясък на скулите, златист гланц за устни. Резултатът бе поразителен.
Беше неузнаваема, освен ако човек не се вгледаше внимателно. Не че имаше вид на тийнейджърка, но новата Мелиса бе по-силна, по-дръзка и по-добра версия на предишната. По-рано бе имала скрупулите на академичка по отношение на повърхностното отдаване на твърде голямо значение на външността. Едва сега разбираше колко важни неща са лицето и тялото. Само с малко усилия, козметика и боя за коса се бе преобразила от жена, която никой не би погледнал два пъти, в жизнена хубавица, мургава и уверена.
Външно не бе същият човек. Беше се променила и вътрешно. Страхотната дегизировка я бе накарала да се почувства поне малко по-добре.
Разбира се, не можеше да съперничи на Оливия Уортън. Но Мелиса не желаеше Уил да я съжалява. На всяка цена трябваше да изглежда зашеметяващо, когато той се сбогува с нея.
Двадесет и първа глава
Лола бе впечатлена. Уилям Хайд се бе оказал повече от гениален. Радваше се, че Карлос го е изпуснал в Холандия. Въпреки че Димитри бе изпратил шестима агенти на регионалното летище, Хайд и мишената се бяха измъкнали с военен полет, без летателен план, със самолет, неуловим за радарите. Просто бяха изчезнали, ефективно, сякаш се бяха телепортирали от Ротердам. И трима от наемниците бяха застреляни от американците.
Карлос бе отървал кожата, но сега трябваше да дава обяснения пред началниците си. Поне щяха да проумеят, че не е толкова лесно да убият този човек. Освен това бе почти невъзможно да бъде убит, без да се вдигне много шум. Явно си имаха работа с истински професионалист. Беше се завърнал в Ню Йорк — не можеше да бъде сигурна точно кога, защото не знаеше кога е кацнал в Щатите — и както изглеждаше, спокойно бе продължил собствения си нормален живот в света на големия манхатънски капитал, заставайки безстрашно пред телевизионни камери и на открито без защитна броня, създавайки впечатлението, че нищо не се е случило. Нямаше и следа от момичето. Той беше с друга жена. Лола бе получила потвърждение, че е с нея от около година. Щяха да се женят. Новината вече се бе разнесла.
Заради всичко това бе невъзможно убийството му да се потули.
Лола започваше да се размеква на старини. Наближаваше тридесетте. Почти изпитваше симпатия към Уилям Хайд. Мишена, но много впечатляваща. Позволи си да пофантазира за живот с истински мъж като него, не използвач като Димитри и толкова много други. Може би, след като изпълни тази задача, щеше да се оттегли и да изчезне. Да спре, когато е на върха. Никой нямаше да я открие. Можеше ли тя, дори тя, да има друг живот? Живот, в който да присъства мъж като Хайд?