Освен това той се бе замесил случайно. Първоначалната мишена бе момичето. Лола уважаваше професионалисти като Уилям Хайд. Щеше да бъде убит, но не веднага. Той очакваше нападение. Още една причина да изчака. Момичето не беше в дома му, което означаваше, че я е отвел някъде на сигурно място. Разбираше го много добре. Беше привързан към Мелиса — слабост, която хитро се опитваше да прикрие. Тя бе скрита някъде, където не би застрашила семейството или бизнеса му, някъде, където може да й осигури защита.
Аматьор би откарал мишената сред пустош, би я скрил в колиба в планините Адирондак или при някоя старица в затънтено село. Това би направило проследяването им лесно. Колко от жертвите й бяха втренчвали поглед в нея, безкрайно изненадани, преди да затреперят от страх, преди да пръсне черепите им? Как бе възможно някой да ги открие в Смолгаун, Южна Дакота?
Толкова скучно и безинтересно. Уил Хайд не би изпратил протежето си на подобно място. Тя беше в голям град. Може би в Ню Йорк, където бе той. Лола просто не вярваше да я изостави.
Погледна в монитора пред себе си, на който виждаше образ от камерите за наблюдение. Беше си тръгнал рано от заседанието на борда и вървеше към лимузина. Може би щеше да се прибере у дома, за да се чука с манекенката. Димитри изрично бе настоял да изчака, да не бърза да го убива.
Можеше да си отдъхне. Лола сви рамене. Може би дори искаше да я подмами. Държеше се непредпазливо. Явно жената бе особено важна за него, за да получи такава защита. Все едно, нямаше да отвлече вниманието й. Въпросът бе къде е скрил момичето. Къде ли бе точно сега?
Лола откъсна поглед от екрана, когато камерата показа лимузината в близък план да потегля към Десето Авеню, за да го откара до центъра. Излезе на улицата. На три преки имаше интернет кафене, където можеше да извлече още малко информация. Ню Йорк беше страхотен град за преследване. Човек винаги можеше да намери всичко, от което се нуждае.
Димитри се спря ядосан. Вървеше по тясна уличка в Сабана Гранде, Каракас, и закъсняваше с пет минути. Днес градът бе задушен, необичайно горещ, замърсен от вредни газове и пълен с улични търговци и безделници. Туристите, които се осмеляваха да дойдат тук, бяха съветвани да бъдат готови да дадат пари на бандитите.
Двама мъже вървяха след него и го настигаха. Крадци. Излаяха му нещо на испански, наричайки го „Американо“. „Дай ни парите си.“
По-едрият падна на земята. Посегна към колана си. Имаше нож. Партньорът му се засмя.
— Махнете се от пътя ми или ще ви убия — каза Димитри. Не бе нужно да знаят английски, за да го разберат. Хора като тях бяха чували този тон и преди.
Едрият мъж изръмжа, издърпа ножа от колана си. Другият сграбчи Димитри за сакото.
Той замахна срещу нападателя си, точен удар в слънчевия сплит. Крадецът се сгърчи като хармоника, свлече се на земята, борейки се да си поеме дъх. Приятелят му енергично размаха ножа. Димитри рязко протегна ръка, сграбчи китката му. Изви се така, че да използва тежестта на нападателя срещу него. Последва вик на агония, когато мъжът бе повален на прашната улица, костта на ръката му изпука. Димитри взе ножа и го заби с острието нагоре между ребрата му, право в сърцето. Едно-единствено пробождане. Нещастникът широко отвори очи, по-скоро смаян, отколкото изплашен. Не бе осъзнал какво става с него. Глуповато сведе поглед надолу, но светлината вече чезнеше пред очите му. Ножът се озова обратно в ръката на Димитри, острието проблесна окървавено. Вторият крадец отчаяно се опитваше да се изправи.
— No, senor. No, no, senor — дрезгаво промълви той и побягна надолу по уличката.
За секунди Димитри щеше да успее да го настигне и убие. Остави го да избяга. Закъсняваше. Внимателно пъхна ножа в ръката на все още топлия труп в краката си и продължи с уверена походка, без да бърза, докато излезе от уличката, пресече пуст площад и стигна до хотела.
Клиентът му крачеше под палмовите дървета край монумента „Лос Просерес“. Големият плитък шадраван с кристалносиня вода бе заобиколен от бели каменни блокове. На стъпалата, водещи нагоре от водата, се издигаше статуя, монолитният паметник на Симон Боливар.
Водата изглеждаше примамливо синя. Никой не идваше тук. Беше тих оазис сред размирния град. Подходящо място за среща. Димитри се огледа наоколо, долавяйки богаташката атмосфера. Имаше места във Венецуела, където дори камъните говореха за богатство, достатъчно да измъкне страната от мизерията на Третия свят. Не го бе грижа за политиката, тя бе за жалките обикновени хорица, които се бореха за оцеляването си.