— Нюйоркска полиция! — изръмжа тя.
— Да, да, скъпа — каза охранителят с насмешка. Насочи оръжието си към главата й. — Имате десет секунди да се оттеглите. Десет… девет… осем…
Последва съскащ звук. Лола остана с втренчен поглед, когато изведнъж от извитото бюро се издигна плексигласова защитна преграда. След по-малко от десет секунди портиерката бе заобиколена от защитни стени, дори покрив.
— Мамка му! — каза тя. Насочи пистолета си и застреля охранителя, който бе заговорил пръв. Откъсна част от бузата и челюстта му. Когато падна на земята мъртъв, оръжието му стреля, куршумът безполезно рикошира и се заби в стената.
Лола вече бе отскочила встрани, с грация на гимнастичка, завъртя се във въздуха и стъпи на земята, подпирайки се на вратата за стълбището, докато край нея летяха куршуми. Охранителите не гледаха към нея, всеки търсеше прикритие и стреляше по врага, търкаляше се по пода. Изстрелите отекваха като гръмотевици, сипеше се порой от куршуми. Шансовете бяха на страната на нейната група, въпреки че един от колумбийците вече лежеше на земята и отчаяно притискаше зееща рана на врата си. Между пръстите му бликаше кръв, едва дишаше. След минута щеше да бъде мъртъв. Никой не бе толкова глупав, че да се втурне да му помага.
Беше проучила схемата на сградата. Имаше стълбище, долната част на което бе охранявана. Но имаше и шахта за отпадъци в центъра. Лола се огледа. Никой не я наблюдаваше, куршумите летяха, умиращият отчаяно пищеше. Тя леко повдигна капака и се промъкна във вонящата шахта.
Беше тъмно като в рог. Натисна бутон на часовника си и включи слабо фенерче. От здраво вързаните торби с гниеща смет лъхаше топлина. Шахтата бе с гладки стени, не бе пригодена за придвижване на хора. Лола извади от раницата си четири пластмасови вендузи. Залепи едната на стоманената стена. При изсмукването на въздуха се чу звук, който никой не чу при суматохата отвън. Вендузите държаха здраво. Тя си пое дъх. Мирисът на гнилоч не бе проблем за нея. Бе изтърпяла далеч по-големи гадости. Прикрепи вендузите към ръцете и коленете си. „Като американски супергерой, помисли си Лола с насмешка. Аз съм Спайдърмен.“ Повдигна лявата си ръка, натисна, после дясното си коляно. Всичко вървеше по план.
Вляво от нея, на партера, мъже стенеха и крещяха. Лола не обръщаше внимание на звуците. Бяха удобно прикритие. Започна да се катери с добра скорост.
Двадесет и втора глава
Мелиса бе взела душ и бе вечеряла омлет и салата. Съзнателно реши да не се издокарва за Уил. Беше лесно, в гардероба имаше предостатъчно рокли, но не й бе останало почти нищо друго, освен гордостта, затова щеше да я запази. Нека я види такава, каквато е. Просто следваше рутината си. В седем и половина все още не бе дошъл. И не се бе обадил.
Може би бе зает с нещо важно. Може би плановете за женитба…
Засмя се на собствената си слабост. Човъркаше раната в сърцето си като дете, което не може да спре да побутва разклатен зъб с езика си. Нищо не можеше да й върне Уил. Единственото, което се искаше от нея, бе да продължава с ежедневните тренировки.
Облече екипа си: спортен сутиен, хубава черна тениска и прилепнал клин „Найк“. Внимателно завърза обувките си. Време бе за поредния маратон, щеше да завърши деня със силови упражнения и дълги разтягания, за да започне отново на разсъмване…
Бам-бам-бам-бам…
Мелиса се спря. Заслуша се.
Бам-бам-бам…
Вече бе чувала този звук. По-силно и по-отблизо. Бяха пистолети, изстрели.
„Спипаха ме.“
Звукът беше много тих. Идваше от партера на сградата, навярно там отекваше оглушително. Вътрешното ехо, може би през асансьорната шахта, го донасяше до нея.
С асансьора се слизаше право във фоайето.
Мелиса застина за секунда, сърцето й запрепуска. Не можеше да мисли. Имаше само един изход. И той водеше право при тях.
Погледна назад към кодирания телефон на дивана. Грабна го, натисна бутона за номера на Уил.
Последва дълъг сигнал. Гласова поща. Проклятие.
— Уил, обажда се Мелиса — кой друг можеше да бъде, по дяволите? — Във фоайето са. Стрелят. Чувам изстрели. Излизам — замълча. — Ще хвърля този телефон, за да не те засекат. Ще… ще се опитам да се свържа с теб, когато мога.
Затвори и влезе в кухнята, чиито огромни прозорци гледаха към Манхатън. Не можеха да се отворят напълно, съвсем леко, няколко градуса наклон. Натисна бутона и голямата стъклена плоскост частично се отдели от стената. Мелиса взе телефона и провря ръката си през пролуката. Хвърли го.