Щеше да се разбие на хиляди миниатюрни парчета безброй етажи надолу. Надяваше се да не удари никого. Не можеше да стори нищо. Би предпочела да умре, отколкото да им позволи да открият Уил, а телефонът със сигурност имаше GPS устройство.
Зад кухнята, до стената на спалнята, раницата й бе опакована и готова за тръгване. Мелиса закрачи към нея, чудейки се дали да заридае, или да се засмее. Беше я опаковала като тренировка: да реши какво ще трябва да вземе със себе си, ако дойдат да я търсят тук. Имаше четка и паста за зъби, пари в брой, паспортът й, бельо, тениски, чорапи, дънки, два памучни пуловера, непромокаемо яке, витамини, чантичка с тоалетни принадлежности, самобръсначки за еднократна употреба, дезодорант, сапун, бутилка вода, блокчета силно концентрирани храни и гребен. Имаше дори малко шише течен препарат за ръчно пране, за да може да пере дрехите си, докато се крие.
Грабна горнището на анцуга си, вдигна ципа и метна раницата си на гръб. После пристъпи към вратата на апартамента и долепи ухо до нея. Пълна тишина. Отвън можеше да я чака наемен убиец, но Мелиса не вярваше. Не се чуваше нищо.
Лола бе на ръба на силите си. Мускулите й крещяха от болка. Въпреки това продължаваше. Може би трябваше да вземе обезболяващо, преди да влезе в сградата, но вече бе късно. Болката бе неизменна част от живота й. Беше свикнала да я понася, вместо да търси облекчение.
Капакът за първия етаж се бе затворил преди минути. Но Лола, с нечовешко усилие на волята, се бе отказала да мисли за това. Щяха да я чакат на партера, до стълбите, не на първия етаж. Все пак бе възможно, ако излезе на първия, да я чуят. Продължи да се катери. Пот обливаше силния й гръб и ръце. Изпитваше някакво извратено чувство на задоволство от преодоляването на болката и то я крепеше. Тя, само тя щеше да очисти Мелиса Елмет, пиленцето, скрито под крилото на един от най-добрите шпиони, с които бе кръстосвала шпаги от десет години насам. Колкото и отчаяно клиентът да искаше работата да бъде свършена, първата грижа на Лола бе да възвърне собствената си слава. Политиците и дипломатите бяха лесни мишени в сравнение с Уилям Хайд и хитрите му тактики. Щеше да бъде истинско удоволствие да убие жената, която той се опитва да спаси.
Простена от болка, повдигна лявата си ръка и отново залепи вендузата на стената. Време бе да измине още малко разстояние. Дясна ръка. Ляво коляно. „Давай, момиче, давай!“
Дааа! Ето го втория капак, осветен от призрачната синя светлина на микроскопичното й фенерче. Страдащ от клаустрофобия не би издържал тук и десет минути. Нямаше нищо, освен черен мрак и отвесна метална стена. Дори миризмата на смет бе отслабнала, вече бе далеч под нея. Придвижваше се нагоре, все по-нагоре, мускулите й я теглеха през безкрайния метален тунел, подобен на ковчег, без светлина и свеж въздух.
Но имаше достатъчно светлина, за да вижда, струяща от китката й. В гладката стомана отново милостиво се откроиха очертания на капак, малък квадрат, изрязан в стената на шахтата за отпадъци. Долу престрелката продължаваше, до нея достигаше ехото на изстрелите, от време на време стон или вик. Всичко това не я засягаше. Тя бе тук, както винаги, насаме с мишената.
С още две движения достигна до капака. Въпреки режещите спазми в мускулите, Лола остана плътно залепена за стената, леко опряла глава на капака, контролирайки дишането си, наостри слух, колкото можеше.
Тишина. Нито стъпки, нито гласове или дори най-леки вибрации. Въздъхна с облекчение, надигна се над капака. Напрягайки сили до крайност, отлепи вендузите на коленете си от стената, залюля се и блъсна капака с дългите си крака. Отвори се със замах и тялото й полетя по инерция, с протегнати напред ръце като за молитва, премина през тясната пролука. След миг се озова в празния коридор със скучен сив мокет като в учреждение, срещу асансьора.
Лола едва сдържа смеха си. Толкова лесно. Хайд се мислеше за много добър, а явно не беше безпогрешен. Трябваше да го осведоми за някои шпионски тактики от двадесет и първи век.
Протегна ръка и повика асансьора. Закалените охранители бяха заети да се бият на партера. Тя щеше да се погрижи за съществената част.
Асансьорът забръмча и затрепери, чу го в шахтата. Спокойно откачи вендузите от ръцете и коленете си, събра ги в малък вързоп и ги пъхна в задния си джоб. Светлината примигна и угасна, асансьорът пристигна. Лола влезе и натисна бутона за мансардата. Мускулите й вече се успокояваха, млечната киселина се оттегляше. Няколко етажа по-високо, защитена само от масивна врата, плячката й чакаше, прекрасно заклещена в ъгъла.