Тя извади пистолета си и малкия си лазерен нож. Вече не се налагаше да си прави труда да разбива ключалки. Науката бе направила това излишно. След няколко мига вратата на Мелиса Елмет щеше да се отвори, след минути тя щеше да бъде мъртва.
Беше на последния етаж. Нямаше къде да избяга.
Лола насочи оръжието си.
Ухото на Мелиса бе плътно долепено до вратата. Тишина. Само да имаше пистолет. Стискаше в ръка най-големия, най-острия кухненски нож, но със сигурност бе жалка гледка. Все пак се вкопчи в него, нямаше нищо друго.
Изрече кратка молитва. С изненада откри, че все пак вярва в Бог, поне дотолкова, че да му зашепне несвързано на прага на смъртта.
Ако остане тук, бе мъртва. Нямаше избор. Пое си дълбоко дъх и отвори вратата.
Никой не стоеше отвън. Мелиса остана с единия крак на прага на апартамента, от който Уил не й бе дал ключ. Опита се да мисли. Нямаше никого, но дали щеше да дойде някой? Не се чуваха стъпки по стълбите. Беше съвсем тихо и веднага биха отекнали като в пещера.
Придвижи се до вратите на асансьора. Сложи пръста си на бутона. Тогава го чу, тихо, но натрапчиво бръмчене.
Бяха в асансьора. Идваха. Щяха да бъдат тук след секунди.
Двадесет и трета глава
Уил Хайд спря да тича. Бе направил десеткилометров крос из централната част на Манхатън с бързо темпо, спирайки от време на време, само когато се налагаше да пресече, въпреки че улиците се кръстосваха така, че имаше избор в коя посока да поеме. Докато се разнасяше гръмката новина за продажбата на банката му и Оливия го чакаше у дома, надявайки се датата за сватбата им да бъде скоро, бягането му се струваше като избавление. Стерилната обстановка в луксозен фитнес клуб с бягаща пътечка, силови уреди и боксова круша не бе за него, Уил обичаше улиците. Имаше някакво съвършенство в бягането с мисълта, че накрая ще стигнеш някъде. Често завършваше кроса си на анонимна пейка, някъде до брега на реката, и правеше няколко лицеви опори и напади. У дома имаше идеално оборудвана зала за вдигане на тежести, но бягането с Мелиса го бе върнало обратно към техниките за поддържане на форма, които бе използвал в миналото, когато фитнесът бе необходим, а нямаше достъп до зали.
Забави ход. След секунди отдих пулсът му се нормализира. Времето му за възстановяване бе близко до това на лекоатлет. Уил изпълни дробовете си с въздух. Стоеше до ивица оскъдна зеленина, близо до Канал Стрийт. Над главата му се издигаше Манхатън Бридж, по който преминаваше трафикът към Бруклин. Господи, обожаваше този град. Тук бе натрупал богатството си, тук бе променил живота си и бе станал известен. Беше се радвал на компанията на най-красивите жени в света. Какъв щеше да бъде животът му, ако се откажеше от банката? Какво щеше да прави с Оливия? Да прекара известно време в опознаване на града, като за начало. И да намали светските изяви. Вече нямаше да бъде нужно да поддържа имидж пред анализаторите на Уолстрийт. Това не му харесваше, никога не му бе харесвало. Щеше да стои в сянка. Просто един от богатите хора в град, който гъмжеше от тях.
Уил се наведе от кръста и докосна пръстите на краката си, задържа и първо обхвана единия си глезен, после другия, усещайки разтягането на квадрицепсите си. По-добре. Щеше да хване такси до дома, да вземе душ и да отскочи да види Мелиса. Тя заслужаваше да узнае какво е открил. Бе идентифицирал типа преследвач. Въпросът бе какво да правят. За това нямаше отговор. Немислимо бе да бяга сама. Щеше да бъде в ужасна опасност. Но може би и тук бе опасно за нея. Чувстваше се безпомощен, а мразеше това най-много на света. Когато бе заминал за Англия да защити Мелиса, беше от чувство за дълг, лоялност към миналото. Сега се тревожеше за нея и това не му даваше покой. Не можеше да устрои живота си с Оливия, да се радва на брака и на освобождаването си от банката, не и истински, без да знае, че тя е в безопасност.
Излезе на пътя и повика такси.
— Пето и Шестдесет и първа, ако обичате.
Колата се вля в движението и Уил извади двата си мобилни телефона, включи ги за всеки случай.
Дисплея на тайния примигна. Горката Мелиса, беше се обадила, навярно се питаше къде е. Щеше да закъснее, но трябваше да проясни ума си. В лятното небе вече се прокрадваше здрач. Може би бе по-добре да отиде веднага, да забрави за душа и преобличането.
— Хей, приятел, размислих. Можеш ли да тръгнеш към Ъпър Уестсайд?