Даде адреса, видя как шофьорът свива рамене и доближи телефона до ухото си, за да прослуша съобщението на Мелиса.
Сърцето му бавно се преобърна. О, господи, как можеше да бъде толкова глупав? Беше по екип за джогинг. Нямаше пистолет, по дяволите!
Уил извади две петдесетдоларови банкноти от спортната си чантичка. Почука по плексигласовата преграда, която го отделяше от шофьора.
— Ако дадеш повече газ, имам стотачка за теб.
— Кога искаш да стигнеш, приятел? — попита шофьорът и натисна газта.
— Вчера — каза Уил, докато човекът криволичеше през платната.
Мелиса стоеше на площадката. Асансьорът бръмчеше. Беше лесно, наистина, нямаше избор. Отмести крак от прага на вратата и я задържа с ръка, за да се затвори безшумно. После отвори малката врата, през която се излизаше на покрива. Метална стълба водеше до капак. Мелиса бързо се промъкна до нея, затвори и залости вратата. После изкачи стъпалата бързо, колкото можеше, и побутна капака. Заяждаше, беше залепнал от боя или нещо подобно. Тя повдигна рамо, удари го с цялата си тежест. Беше отчаяна. Капакът проскърца и леко помръдна. Най-сетне се отвори със силно издрънчаване. Мелиса издаде въздишка на облекчение. Излезе на бетонната площадка на покрива и внимателно затвори капака след себе си.
Горе бе студено, нямаше никаква преграда срещу вятъра на тази височина, кислородът бе малко по-рядък, и над града се спускаше нощ. Мелиса трескаво се огледа. Сигурно асансьорът долу вече бе пристигнал. Щяха да потърсят начин да отворят вратата й или просто да я разбият. Благодари на Бога, че имаше кецове, възможно най-безшумните обувки.
В ъгъла на покрива стърчеше капандура, подобна на купол. Някакво съоръжение, може би за достъп до вентилационна система или котел. Все едно. Мелиса не знаеше нищо за жилищните сгради. Но това бе единствената издатина на този равен, плосък покрив. Нямаше удобен авариен изход, нямаше външни стълби. Небостъргачът бе твърде висок. Побягна към капандурата, краката й удряха по бетона, раницата прилепваше плътно към плещите й.
Мелиса протегна ръце напред, с потни от ужас длани. Побутна вратата.
Не бе залепнала. Беше заключена. Отвътре. Чу тракането на металното резе.
Нямаше спасение.
Лола излезе от асансьора, с оръжието си в ръка, но го прибра в кобура. На вратата имаше шпионка, както повечето нюйоркски апартаменти. Заудря с юмрук и натисна звънеца.
— Мелиса Елмет! — извика тя. — Нюйоркска полиция! Тук сме по молба на Уилям Хайд. Отворете, ако обичате! — тишина. Не че бе очаквала друго, но трябваше да опита. — Отвори! Полиция!
Нищо. Спря за части от секундата и стреля в ключалката. Металът издрънча и от дървеното покритие полетяха трески, но почти никакво помръдване. Лола предположи, че е здрава стоманена врата с облицовка. Проклетият Хайд наистина беше изключителен.
Но тя също. Извади лазерния нож от джоба си. Имаше време, Мелиса нямаше къде да избяга. Всички изходи на сградата бяха проверени.
Включи уреда, насочи пронизващия червен лъч към ключалката и видя как металът се нажежи. След миг започна да се топи. Всеки момент щеше да се втечни.
Преценявайки дебелината на стоманата, реши, че ще бъде вътре след пет-шест минути.
Мелиса бе твърде изплашена, за да заплаче. Опита се да успокои препускащото си сърце, да помисли. Първо отново пробва вратата. Не. Беше залостена. Дори ако намери начин да разбие ключалката, оставаше проблемът с резето. Добре. Закрачи по ръба на покрива, потискайки страха си от височини. Само при мисълта да погледне надолу й се завиваше свят, но трябваше да го направи, в случай че е пропуснала нещо. В случай че има стълба, водосточна тръба, някакво скеле, каквото и да е.
Чу викове на етажа долу. Беше — женски глас. Гневни викове.
Бум.
Някой стреляше по входната й врата. Влизаха. Щяха да видят, че апартаментът е празен, може би да загубят около шестдесет секунди да я търсят, предполагайки, че се е скрила в някой гардероб. Но после щяха да се досетят за покрива.
Преглътна дълбоко и отново потърси авариен изход. Дали имаше нещо, по което би могло да се слезе покрай страничната стена на сградата?
Нямаше. Защото би било твърде лесно.
Върна се в средата на покрива. Около нея свиреше студен вятър, който развяваше отскоро червените й коси, смразяваше я. Какво би направил Уил? Би помислил, каза си Мелиса. Опита се да мисли.
Имаше само един път за качване и слизане от този покрив. Отворът, през който бе излязла. Въпреки че бе залостила вратата, Мелиса не хранеше илюзии. С един изстрел щяха да го отстранят. Не можеше да им попречи да отворят и капака. Дори ако седне върху него, двама силни мъже биха го отместили без усилие.