Отчаяно се огледа. Какво да прави тогава? Да се върне долу? Да се изправи срещу убийците с кухненския си нож? Да се опита да ги убие? Те имаха пистолети.
Да се скрие зад капандурата? Разбира се, нямаше да им хрумне да я потърсят там, нали?
Усмихна се, черен хумор. Значи или просто да чака смъртта си, или да се бие и да умре. Загледа се в далечината, над съседната сграда, чийто равен покрив бе малко по-ниско от нейния. Късметлии, имаха авариен изход, хубава стара желязна стълба…
В главата й се прокрадна една идея, глупава идея. Не, би било самоубийство, не. Не можеше да го направи, изключено…
Лола завъртя лазерния си нож, доволна от работата, която вършеше. Бързо щеше да се справи с тази врата. Вече почти я бе отворила.
— Излез, Мелиса — извика тя, вече без да се преструва на ченге. — Не съм садистка. Улесни ме и ще стане бързо.
Дали щеше да плаче, да моли за милост, да говори за деца и домашни любимци? Интересно бе как хората реагираха в последните мигове. Дори най-смелите често умоляваха. Животът бе ценен за повечето човешки същества. Лола предположи, че Мелиса може да се окаже по-силна. Очевидно бе упорита кучка.
Лола не изпитваше съчувствие към никоя мишена. Знаеше, че Мелиса Елмет е имала скапан живот, безкрайно дълъг скучен епизод. Практически й правеше услуга. В последните дни от жалкото й съществуване поне имаше тръпка.
Вратата се разклати и поддаде. Лола се отдръпна назад и я ритна. Бравата се бе стопила. Отвори се и след миг тя стоеше в огромен апартамент, претенциозно обзаведен и зареден. Имаше достатъчно храна, вода и занимания за целия й колумбийски екип в продължение на две седмици.
— Мелиса! — извика тя в тишината. — Няма смисъл да се криеш. Професионалистка съм. Излез!
Никакъв отговор. Нахълта в спалнята и започна да отваря вратите на гардеробите. Нямаше място, където жертвата би могла да се скрие, но винаги опитваха.
Мелиса плахо пристъпи към ръба на покрива. Разстоянието между тази кула и съседната бе малко, не повече от два метра. Но над шеметна пропаст. Нямаше нищо над нея, дори сенник на ресторант или редица дървета. И нищо, стърчащо от съседната сграда, за което би могла да се хване, дори ако имаше силата да се довлече дотам; никакви статуетки, балкони или зидария. Само гол, равен покрив. Аварийната стълба бе от лявата страна на другата сграда.
Колко ли по-ниско беше? Може би три метра. Технически беше възможно. В най-добрия случай щеше да се отърве със счупен крак.
Вятърът бе силен. Често го правеха във филми и телевизионни шоупрограми, но това бе животът, нейният живот. Поривите на вятъра щяха да я забавят, мразеше височините, виеше й се свят и трепереше.
Обзета от паника, Мелиса огледа покрива. Нямаше друг път за бягство. Струваше й се абсурдно, но по-лошо бе да остане тук и да бъде убита. Може би нямаше просто да я убият, можеха да я завлекат някъде и да я измъчват заради нещо, което мислеха, че е сторила или знае.
Бързо свали раницата. Беше тежка. Каза си, че трябва да го направи. Нямаше да стане по-лесно, колкото и да умуваше. „Нямаш избор, скъпа, нямаш избор.“ Отдръпна се назад и със силен замах, използвайки инерцията на раницата, я хвърли. Затаи дъх, когато я видя да се издига във въздуха, под ъгъл… все пак след секунда се приземи с тупване на другия покрив и зачака Мелиса да я последва.
Жалко, че нямаше в себе си алкохол. Искаше да се помоли, но единственото, което й дойде наум, бе: „О, Господи, о, Господи!“ Придвижи се седем крачки назад, застана с лице към ръба и се затича.
Животът й продължи като на забавен кадър, сякаш наблюдаваше някого отстрани. Стъпките й отекваха, спринтираше, след половин секунда престана да усеща земята под краката си и по време на скока сърцето й замря, но нямаше какво друго да стори във въздуха, както и после, когато плоският сив покрив, с подобна на гума хидроизолация, милостиво се появи под нея. Ако си счупеше краката, отново щяха да я хванат и убият, затова инстинктивно се претърколи, като в телевизионните предавания, в които войници скачаха с парашути, и след доста болезненото приземяване, усещайки кръвта по лицето си, още веднъж се преобърна и след миг се почувства добре.
Мелиса се надигна. Пое си дъх. Можеше да движи ръцете си, краката си. Усещаше ужасна болка в ребрата. Може би имаше счупено ребро. Дишаше с мъка, но не бе парализирана. Залитайки се изправи, вдигна раницата и изтри кръвта от лицето си с ръкав. Дрехите, с които тренираше, бяха черни, така че нямаше да личи. Подтичвайки, препъвайки се, тръгна към аварийната стълба и заслиза по нея. Чуваше учестените удари на сърцето си, не обръщаше внимание на шума от стъпките си. Когато наближи нивото на улицата, видя полицейски коли с включени светлини, които заемаха позиции. Може би бяха от истинската полиция, а може би още шпиони, които идваха да я убият. Не знаеше.