Стълбата свършваше четири и половина метра над земята. Имаше друга до долу, но стъпалата бяха разядени от ръжда. Мелиса погледна надолу почти с насмешка. Приклекна, хвана се за железата и увисна на ръце. Оставаха по-малко от три метра до тротоара. Залюля се и се пусна. Някакъв нещастник минаваше с кучето си, зяпайки цялата суматоха и полицейските коли на пътя пред тях. Погледна я и гневно се изплю в улея край тротоара.
— Смахната кучка — промърмори той.
Мелиса му се усмихна широко. Беше жива. Слава богу. Наистина бе жива. Бързо тръгна по задна уличка към следващата оживена, извади пари от раницата си. Към нея идваше такси, свободно. Постара се да се усмихне. Не возеха смахнати кучки, нали?
Шофьорът отби. Тя се качи в колата. Беше арабин, може би алжирец.
— Накъде отиваме?
Мелиса бе твърде дезориентирана, за да мисли.
— А…
Шофьорът се намръщи. Щеше да я вземе за луда и да я изрита от колата си. Не можеше да назове хотел, гара или летище, всички тези места бяха под наблюдение. Някое анонимно място с много хора, далеч от този малък остров.
— До Янки Стейдиъм, ако обичате — импулсивно каза тя.
— Добре.
Значи все пак не изглеждаше толкова смахната.
Облегна се назад на кожената седалка. Нямаше представа къде да отиде, как да се свърже с Уил или да накара онези хора да спрат да я преследват. Но беше жива. Имаше пари и всичко от първа необходимост. Освен това те не знаеха как изглежда сега, с новите си къси коси и златист тен. Щеше да си купи евтини слънчеви очила и бейзболна шапка на стадиона. Бяха ефективна дегизировка, особено сред тълпа от хора със същите.
Въпреки болката отстрани и раната на слепоочието, Мелиса почувства задоволство. Бяха изпратили професионални убийци да я намерят, затворена в онзи апартамент, а с бързо мислене и смелост ги бе надхитрила.
Да. Тя беше смела. И умна. И корава. Бе успяла. Ребрата я боляха и сърцето й все още бе разбито, но докато седеше в колата и дишането й се успокояваше, Мелиса Елмет харесваше себе си малко повече.
Двадесет и четвърта глава
Лола действаше бързо и ставаше все по-гневна. Мелиса не беше на никое от очевидните места. Неведнъж се бе ослушала, а имаше уши на прилеп, които улавяха всеки звук, дори най-тихото дишане. Но не бе чула нищо.
Направи повторна обиколка на стаите, удряше по стените, почукваше с крак по паркета, търсейки таен отвор за скривалище. Нищо. Всички дъски бяха стабилни.
Мелиса Елмет не беше тук.
Дали вече бе тръгнала? Дали бе напуснала сградата, преди да пристигнат? Не, Лола бе получила изображенията от камерите в магазина за алкохол отсреща. Момичето бе пристигнало с Уил, вървейки с ниско наведена глава, и оттогава не бе излизало. Нямаше друга врата, освен входната. Нямаше изход.
Трябваше да има. Лола не бе особено вярваща в Бог или в магии. Момичето не беше тук. Нейна работа беше да разбере защо, и то бързо.
Първа версия. Записите от камерите бяха обработени и редактирани и не показваха момента, когато Уил Хайд я извежда от сградата. Но Лола бе експерт по редактиране на видеозаписи. Струваше й се малко вероятно случаят да е такъв.
Втора версия. Мелиса бе намерила друг изход.
Стените на сградата бяха равни, а бе твърде ниско за скачане с парашут. И от този етаж нямаше достъп до стълбище. Можеше да се стигне само през асансьорната шахта. Мелиса не бе използвала асансьора. Лола се върна на площадката. Имаше още една врата. Мислено се упрекна за глупостта си. Идиотката се криеше на покрива.
Сградата вече се виждаше. Движението на улицата почти бе спряло. Уил видя светлини на полицейски коли, пълзящи сенки пред „Райт Ейд“, в края на улицата. Хвърли парите на шофьора.
— Благодаря — каза той, но Уил вече бе слязъл от колата и бягаше.
Забави, когато наближи края на улицата, където бе сградата. Беше се събрала малка тълпа. Прииждаха полицаи. Останките на някакъв автомобил бяха обхванати от пламъци, което означаваше, че е взривен. Натоварваха трупове в линейка, медицинските екипи ги носеха в черни чували.