Продължи да върти педалите. Нямаше смисъл да тръгва към Симфъни Хол още сега. Той не бе в Масачузетс. Щеше да се забави няколко часа. Трябваше да отиде някъде другаде, на затънтено място, където никой не би я потърсил. Беше в центъра на града, на Парк Стрийт. Имаше кокетна малка църква с бяла камбанария. Мелиса слезе от колелото, подпря го на парапета. Нямаше заключалка, щеше да е изчезнало, когато се върне. Това не бе проблем. Напълно възможно бе полицията да търси откраднат велосипед. Реши да продължи пеша, да се отбива в църкви, заведения и магазини, бавно напредвайки към Масачузетс Авеню. Щеше да бъде търпелива. Беше слънчев ден и можеше да се нахрани добре и за малко пари. Можеше да седи на чаша кафе с часове и щеше да бъде успокояващо да коленичи с вярващите и да се помоли. Имаше много неща, за които да отправя молитви.
Когато Уил пристигне, щеше да бъде готова.
До центъра на Бостън би трябвало да се стига за повече от четири часа. Той стигна за по-малко от три. Профуча обратно през Манхатън, прекоси Кънектикът, набирайки скорост и маневрирайки сред потока от превозни средства. Господи, страхотно бе да имаш мотоциклет. Проникваше на места, където кола не можеше. Даваше съвършена анонимност и свободата да избягваш задръствания.
Скоростта все му се струваше недостатъчна.
Беше страхотно возило, слушаше го. Спря само веднъж за бензин. Хапна набързо сандвич, пийна вода, ползва тоалетна и след по-малко от пет минути отново бе на път. Не искаше да спира дори за толкова кратко, но бе важно да поддържа силите си и нивото на кръвната си захар.
Мелиса чакаше, те бяха по петите й. Гневът на Оливия, проблемите в банката, нюйоркската полиция, всичко остана на заден план. Не губеше време в анализи. Бе твърде зает да мисли за друго. Стратегия. Всяко летище щеше да бъде под наблюдение. Но нямаше друг начин. Не можеше да се измъкне с военен полет за втори път.
Мелиса изскочи от кафенето, където бе успяла да прекара половин час на чаша ментов чай, и отново погледна към отсрещната страна на улицата…
Сърцето й спря. Забеляза мъж, който крачеше нехайно и оглеждаше сградата на Симфъни Хол като турист, който се чуди дали да я снима или не. Беше с черно кожено яке. Беше Уил. Позна го отдалеч: телосложението, осанката. Всичко в него се бе запечатало в паметта й.
Бореше се със себе си. Импулсът да заплаче, да се втурне към него бе неудържим. Овладя го. Те наблюдаваха.
Мелиса пресече улицата. Сърцето й биеше по-силно, отколкото когато бе чула изстрелите от апартамента си. „Колко си жалка, каза си тя, да въздишаш като малка глупачка по мъж, когото не можеш да имаш, когато животът ти е в опасност.“
Нямаше значение. Тялото й я предаваше. Още щом го зърна, коленете й омекнаха от възбуда. Тръгна с уверена походка, за да прикрие това. Не биваше да събужда съжаление у него. Поне гордостта й даваше сили.
Беше се отбил в рокерски магазин в покрайнините на Бостън и бе купил каска и кожено яке за нея, достатъчно дълго, за да се завие с него, ако се наложи да спят на открито.
Мотоциклетът бе зад ъгъла. Отвори багажника и й подаде каската и якето. Тя ги сложи, без да каже дума. Уил се качи на седалката, направи й място отзад.
— Возила ли си се на мотор?
— Не — каза тя. Срамежливо му се усмихна. — Но искам да опитам.
В Оксфорд Мелиса бе тихо, ученолюбиво момиче, което се боеше от собствената си сянка. Явно това бе заради ужасните й родители. Когато Уил я придума да се разходят с лодка по реката или да се изкачат на старата църковна кула на Карфакс, се забавляваше, но без насърчение никога не би се отпуснала.
Сега това се бе променило.
— Кажи ми какво да правя — каза Мелиса.
Беше възхитен от промяната в нея. Да, наистина се учеше бързо. Бе боядисала косата си, вече не бе сивкава и без блясък, а в наситен червен цвят с кестеняви оттенъци и златисторуси кичури. А прическата, която сама си бе направила, беше адски секси. Нови пластове, свободни от излишна тежест, се поклащаха покрай изпъкналите й скули. Бледата й английска кожа имаше златист тен. Бе използвала неща, намерени в апартамента. Тялото й, след секунди забеляза той, бе тренирано. Беше по-стройна, с по-добре оформени талия и ръце.
Беше я оставил само преди няколко дни. А изглеждаше различна жена. Далеч по-привлекателна.
— Качи се зад мен.
Обърна се към нея, провери каишката на каската й. Господи, наистина изглеждаше страхотно. Не само заради косата и тена. Очите й блестяха, кожата й сияеше. Излъчваше жизненост, която събуди у него порив да я сграбчи в прегръдката си и да впие устни в нейните до болка.