Отлично познаваше това чувство. Беше парадоксът на преследването. Когато е обезумял от страх, под огромно напрежение, човек изпитваше радост от всяка крачка, която изминава, без да бъде пронизан от куршум — дълбока, опияняваща радост. И най-досадните ежедневни дейности носеха невъобразима наслада. Да изпие чаша кафе, дори да измие лицето си. Животът бе скъпоценен. Научаваше се да цени всяка секунда от него. Сега бяха заедно и положението бе напечено, много напечено. Но имаше някакво извратено удоволствие в използването на инстинкта за самосъхранение. Ако трябваше да бъде честен със себе си, това му харесваше много повече, отколкото да седи в офиса си и да анализира някаква компания от „Форчън 500“ за някого от клиентите си.
Мелиса срещна погледа му. Очевидно се бореше със себе си. Не издържаше дълго да го гледа в очите. Наведе глава и се изчерви. Желаеше го, цялото й тяло го издаваше.
Слава богу, че трябваше да бягат. Уил не знаеше докога би могъл да се владее.
— Сложи ръцете си около кръста ми, дръж се здраво. Притисни се към мен — направи го. Той усети мекотата й, допира на крехкото й тяло до мускулестия си гръб. Стисна зъби, за да потисне желанието, което би могла да събуди. — Добре, сега се наведи напред с мен, никога не се дърпай. Просто следвай моите движения. И се дръж за мен.
— Добре. Да тръгваме — каза тя. Гласът й прозвуча приглушено през каската. — Кажи ми къде отиваме, в случай че стане нещо.
Имаше право да попита. И той не се поколеба да й каже истината. Заслужаваше я.
— На международно летище „Лоугън“.
Уил бе запалил и потеглил. Сега бе по-опасно. Те бяха в Бостън и навярно вече я търсеха навсякъде, на гари и трамвайни спирки, в списъци на хотелски резервации. Щяха да бъдат и на „Лоугън“. И скоро щяха да получат инструкции да търсят мъж и жена, действащи заедно. Мелиса се вкопчи в него, докато излизаха от града. Уил се опита да се съсредоточи върху пътя.
Двадесет и седма глава
— Ммм. Мммм!
Мъжът правеше отчаяни опити да се освободи. В очите му над превръзката на устата се четеше ужас. Мелиса се отдръпна потресена. Уил…
— Тихо, по дяволите! — просъска той.
Жената бе по корем, ридаеше. Ръката на Уил се плъзна около устата й и умело я запуши с тениската. Беше приложила няколко хватки за самозащита, когато видя колегата си със запушена уста, крака, свити под брадичката, и вързани ръце.
И двамата бяха доста силни. Работеха в склад на „Федерал Експрес“. Бяха униформени служители, с гащеризони и значки. Сега гащеризоните и значките лежаха на купчина в краката на Мелиса.
Уил ги бе хванал един по един. Причака ги зад електрокар и първо запуши с ръка устата на мъжа, а с другата ръка го обездвижи и го издърпа далеч от портала на огромния склад. Никой не чу нищо. Никой не се огледа.
Мелиса, залегнала сред високите треви, наблюдаваше с ужас, но Уил се бе промъкнал безшумно като призрак. Мъжът нямаше шанс. След като го върза и запуши устата му, се върна за жената.
Бяха далеч от хорски погледи, в участък с високи жилави треви на ливадата зад склада. Бе използвала хватки от карате и се бе опитала да удари Уил в слънчевия сплит. За Мелиса бе поучително да види колко бързо я тръшна на земята и я предупреди да мълчи. Направи го за секунда, без видимо усилие. Явно жената си въобразяваше, че е добре обучена и способна да се бие. Обляното й в сълзи лице на земята бе издало пълно изумление, преди на него да се изпише ужас.
Не можеше да говори. Мъжът мърмореше нещо през парцала между зъбите си. Уил издърпа парче канап, сряза го и върза ръцете й отпред, после краката върху чорапите. Не бяха голи, и двамата бяха с тениски, за късмет, бельо и чорапи. Жената, на около тридесет и пет, носеше прашка, но нямаше начин да й бъде спестен срамът. Издаваше умоляващи звуци за помощ. Плачеше и подсмърчаше.
Мелиса отиде при Уил.
— Моля те, Уил — прошепна тя. — Моля те… трябва ли? Боли ги.
— Не чак толкова. Налага се да ги вържем здраво, нужно ни е това забавяне — обърна се и заговори на вързаните: — Няма да ви убия или нараня.
Мъжът простена от облекчение.
— Съжалявам. Може би ще бъде малко страшно и неприятно за вас. Вързах ви, защото имам нужда от време, за да изчезнем далеч от този склад. Ще се обадя на началника ви и ще му кажа къде сте, но след не по-малко от осем часа. Ще си бъдете у дома преди полунощ. През деня е топло, но когато слънцето се скрие, се притиснете един към друг, за да ви бъде по-топло. Няма да има опасност от измръзване довечера, не е толкова студено. Извинявам се за неудобството, но ще можете да продадете историята си на вестниците.