Мелиса го погледна с благодарност. Жената бе престанала да трепери от ужас и сега просто примигваше озадачено и преглъщаше сълзите зад превръзката на устата. Мъжът бе ядосан, опита се да извика.
— Животът ни е в опасност — каза му Уил. — Съжалявам — после махна на Мелиса и тя го последва, докато се скриха в близкия храсталак. — Облечи това.
Хвърли й униформата на жената и свали своите дрехи. Мелиса се опита да не гледа. Тялото му бе невероятно — силно и мускулесто, с широки гърди, покрити с тъмни косми. Сигурно бе продължил да тренира всеки ден, след като бе напуснал службите. Засрамено отмести поглед, надявайки се да не е забелязал, че го зяпа. Смущаващо бе да свали дънките си пред него така. Тук нямаше баня, където да се преоблече в уединение…
Погледът на Уил се плъзна към нея, Мелиса почувства как се задържа за момент. После той се обърна с гръб.
— Побързай — каза Уил.
Тя облече дрехите, закопча ги. Бе отместил поглед от нея. Глупаво бе да бъде разочарована. Трябваше да се стегне, въздишаше по него като тийнейджърка.
— Готово. Сега накъде?
Уил внимателно я изведе от горичката, тръгнаха по естествено отъпкана пътека между тревите. Моторът бе паркиран далеч от склада.
— Към летището. Заминаваме за Европа.
Мелиса започна да разбира.
— Ще използваш тези униформи, за да се промъкнем в летището?
— Ще ги използваме, за да се качим в самолет. Товарен самолет на „Федерал Експрес“ — на лицето й се изписа тревога. Уил направи нехаен жест. — Спокойно, самолетите на „ФедЕкс“ поддържат нормално налягане на височина до три хиляди метра. Ще бъдем при товара. Може да друса малко, но ще бъдеш в пълна безопасност. Аз ще бъда с теб.
— Добре.
— Правил съм го и друг път — успокои я той. — Тогава нямах униформа на компанията. Така ще стигнем до Европа, без да използваме паспортите си. Няма да могат да ни проследят.
— Но ще разберат.
— Да. Когато кацнем, ще се обадя в склада да развържат онези двамата. Веднага щом историята стигне до местните вестници, онези типове ще узнаят какво е станало. Ще започнат да ни търсят във всички точки, до които има полети на „ФедЕкс“ от „Лоугън“. Но ние ще сме изчезнали от района. Отдавна.
— И къде ще отидем?
— В Рим — каза той.
Лицето на Мелиса пламна от вълнение, страх или облекчение, не бе сигурна. Уил щеше да подреди пъзела. Това бе единственият изход за нея. Но когато най-сетне бъде в безопасност, повече нямаше да го види.
— В университета на баща ми?
— Баща ти е притежавал или знаел нещо, заради което представлявал заплаха за много богати хора. Те мислят, че и ти може да го знаеш. Мислят, че пазиш тайната, единственото решение е наистина да се добереш до нея. Тогава може би ще бъдем в положение да се пазарим.
Бяха стигнали до мотоциклета. Мелиса взе черното кожено яке и каската от канавката, където ги бяха оставили, и ги сложи.
— Сигурен ли си, Уил?
— Сигурен? Не мога да бъда сигурен за нищо. Но това е единственото решение, което виждам.
— Тогава значи трябва да се получи. Нали? — каза тя и се настани на седалката, доволна, че има оправдание да обвие ръце около тялото му и да се притисне към него.
Оставиха мотоциклета, якетата и каските си в задния край на терминала на летището. Уил потършува и извади само няколко неща — плик за писмо и четката си за зъби.
Мелиса взе добре заредената си раница. Той сложи ръката си върху нейната.
— Остави я.
— Но имаме нужда от…
— Ще трябва да си купим всичко необходимо. Ако имаш пари, сложи ги в подвързията на паспорта си.
— Добре — каза тя.
Уил й се усмихна и за секунда тя си помисли, че ще я погали по главата или тила — за кураж. Но не го стори.
— Важното е да се измъкнем. Когато си на път, свикваш да не се привързваш към нищо. Към хора, още по-малко към вещи.
Мелиса въздъхна.
— Не мога да си го представя, Уил. Не зная как е възможно. Аз не притежавам нищо, нямам нищо.
— Имаш живота си. Всичко друго е заменимо. Сега престани да се самосъжаляваш и ме следвай.
Не беше нужно да прави това за нея. Каза си, че трябва да бъде благодарна и никога да не забравя какво рискува той.