— Идвам — каза тя.
Самолетът се заклати и затрепери. Мелиса се притисна с гръб към стената изплашена. Не беше като пътнически полет, където коланът те придържа здраво към седалката и симпатична стюардеса проверява дали е достатъчно стегнат. Краката на Мелиса бяха заклещени между метални шини на пода на товарното помещение. Беше тежък самолет, пълен с палети. Бяха се качили в последния момент. Уил бе издебнал и нападнал последния товарач в гръб, мъжът дори не бе видял кой го удря. Бе извадил портфейла му като мотив. Мелиса, скрита в сенките, с нахлупена шапка, бе побягнала напред по рампата. Сега бяха вътре. Никой не бе свалил рампата. Самолетът щеше да излети всеки момент.
Дали бе прав за налягането? Ако не, това бе ужасен начин да умреш. Замръзналото й тяло щеше да пристигне в Париж наред с куп бързи пратки. Дали те бяха тук? Дали щяха да стрелят? Може би ги бяха видели, може би убийците бяха забелязали, въпреки че дори охраната на летището не…
Уил я побутна надолу. Имаше няколко прозореца тук-там в долното помещение.
— За всеки случай — каза той. — Но наистина няма опасност. Няма да дойдат.
Мелиса потръпна, шумът бе оглушителен. Чуваше се тракането на колесниците, докато набираха скорост, под нея. Тук нямаше нищо обичайно. Намираше се в голям самолет DC-11, който всеки момент щеше да излети.
Уил я сграбчи за раменете, накара я да се обърне към него.
— Мелиса. Успокой дишането си. Всичко е наред.
— Не е… — в нея се надигаше паника. Опита се да я потисне, но не успя. — Уил…
— Няма да стане като в някой от онези филми, нали?
Той й се усмихна, опита се да я успокои с шега.
— Няма да се наложи да ти ударя шамар, за да дойдеш на себе си.
Искаше да се засмее, но прозвуча само дрезгав стон. Самолетът се движеше много бързо. Заплъзгаха се и заподскачаха, когато набра достатъчна скорост. Не можеше да разсъждава. Струваше й се опасно и напълно извън контрол. Стомахът й се бунтуваше при всяко ново друсане.
Той я притегли по-близо до себе си, погледна я в лицето. Сърцето й биеше неудържимо, препускаше от обсебващ ужас. Страхът я завладяваше. Беше обляна в пот, задъхваше се.
— Не мога да допусна да се разпищиш — каза той. — Има хора в кабината, над тази стълба. Самолетът има екипаж, както всеки друг. Има и сандък с оръжия.
Товарният самолет се тресеше и накланяше. Мелиса просто не можа да се сдържи. Издаде стон на уплаха.
— Не — строго каза той, повдигна лицето й към своето и допря устни до нейните, за да не извика.
Целуна я.
Мелиса застина за миг шокирана. Той я целуваше. Страхът й и изчезна, сякаш някой я бе залял с ледена вода. Искаше да го отблъсне. Не го направи. Ръцете му я обгръщаха, държаха я здраво. Самолетът трепереше, движеше се, издигаше се във въздуха. Тя почти не усещаше. Напълно се бе изгубила в прегръдката му.
Не можеше да помръдне. Тялото й се притискаше към гърдите му. Трескавият й пулс се успокои. Той все още я целуваше, устните му се плъзгаха по нейните, по лицето й.
Страните й пламнаха. Вълна на желание запулсира из цялото й тяло. Коремът й се стегна, гърдите й, слабините и всяка част от нея веднага отвърна на целувката. Обзе я възбуда, буквално изгаряше. Усещаше допира му до горещата си кожа.
„Не, замаяно си помисли тя. Не.“ Не биваше да прави това. Той вече принадлежеше на Оливия. Беше влюбена в него, крайно време бе да го признае пред себе си, но нямаше да се превърне в последното прегрешение на Уил Хайд, последното му завоевание за една нощ.
Рязко се отдръпна, прекъсвайки целувката. Все още бе в прегръдката му. Побутна го назад. Не можеше да се освободи, ако той не я пусне.
— Какво правиш? — попита тя.
— Извинявай — Уил се отдръпна, отмести ръце от нея. — Не искам да изпаднеш в истерия. Трябва да останем незасечени за известно време. Сега би било твърде лесно самолетът да се върне обратно.
— Разбирам — Мелиса седна на твърдите метални шини бясна. — Просто начин да запушиш устата на една жена. Много ефективен.
Уил седна до нея. Леко се отдръпна от него. Не можене да рискува тялото й да се докосва до неговото.
Остана мълчалив няколко секунди. Мелиса усети напиращите сълзи на унижение. Гневно извърна глава встрани.
— Не беше неприятно да те целувам — каза той. — Не исках да спирам.
— Не се шегувай с мен — промърмори тя.