— Да се шегувам? — Уил леко се засмя. — Да се шегувам, когато изглеждаш така и сме в това положение? Не мога… не мога да откъсна очи от теб.
Тя се обърна с лице към него.
— Ти ме мразиш — прошепна. — Мразиш ме от години.
— Вече не те мразя. Харесвам те — можеше да каже това, беше истина и не бе голямо предателство към Оливия. Наистина я харесваше, толкова много. — Не си жената, за която те мислех. Показа, че си корава и невероятно смела. Страхотна си. Толкова си жива.
— А ти си влюбен в Оливия Уортън — каза тя. Искаше да прозвучи решително, но гласът й затрепери. Проклинайки се за слабостта си, Мелиса му обърна гръб и легна. — Не ме докосвай, Уил. Няма да спя с теб. Всичко приключи много отдавна. Сега си сгоден за онази жена. Щом не мога да бъда твоя съпруга, няма да бъда никаква.
— Мелиса…
— Има много време, докато пристигнем в Париж. Ще се опитам да поспя.
Затвори очи, не мислейки за сълзите. Може би не ги бе видял. Изчака няколко секунди, но той не каза нищо. Самолетът леко се разтърси от турбуленция. Вече не я бе грижа. Цялото й тяло пулсираше от желание и вълнение като струна на цигулка, вибрираща под лъка. Тъмнината щеше да й даде известно уединение, да й помогне да възвърне самообладанието си и да сдържи порива си да се обърне към него и отчаяно да го умолява за още една целувка. Бе твърдо решена. Остана да лежи съвсем неподвижна, развличайки се с мислено чертаене на маршрути, тръгващи от Париж. След малко желанието стихна и тя потъна в неспокоен сън.
Двадесет и осма глава
— Събуди се. Будна ли си?
Тя веднага се надигна, рязко изправи гръб и стана на крака.
— Охо. Не ме удряй — каза Уил с усмивка.
Добре. Мелиса примигна. Самолетът. Снишаваше се, усети спускането.
— Скоро ще кацнем. Разбира се, не трябва да бъдем тук, когато товарачите спуснат рампата. Ще трябва да излезем през пода на самолета. Има отвор за технически цели, до колесника.
— Сигурно е опасно.
— Доста опасно. Както казват стюардесите, трябва да изчакаме до пълно спиране. Дори леко движение на колелата напред може да те убие като нищо.
Мелиса кимна. Изпитваше дълбоко облекчение, че Уил говори за практически подробности.
— Тогава защо не слезеш пръв, за да ме хванеш?
Той се приближи към нея.
— Разбира се. Ако ми се довериш.
— Нямам избор — изтъкна тя и погледна през прозореца.
Уил повдигна брадичката й. Дъхът й секна. Накара я да се обърне към него и да го погледне. Коленете й се подкосиха.
— Миси, трябва да поговорим.
Съсредоточеният му поглед издаваше решителност.
— Господи — запелтечи тя. Самолетът се разклати, колесникът бе спуснат. Двамата залитнаха. Уил я сграбчи за раменете. — Дано успеем да избягаме от това летище без стрелба от въоръжени френски войници. Нямаме време за приказки.
— Довечера — каза той. — Само ме следвай, когато слезем на земята. Зная къде отивам.
— Добре — промълви Мелиса.
Самолетът се бе приземил и се движеше по пистата, постепенно губейки инерция. Тя се опита да се съсредоточи. Беше много сериозно, всичко бе сериозно. Бяха във Франция, бяха престъпници, нападнали и ограбили…
Но за нея не съществуваше нищо друго на света, освен неговия поглед, копнежът, който отново се надигаше в сърцето й, неудържим като приливна вълна.
Беше безнадеждно, отчаяно влюбена в Уил Хайд. Може би отново… а може би никога не бе преставала да го обича. Каквато и болка, каквото и страдание да очакваше да изживее, когато той се ожени за друга, просто не можеше да се самозалъгва нито секунда повече. Навярно той знаеше. Беше го прочел в очите й. Така да бъде. Вече й бе все едно, бе преглътнала унижението и не се опитваше да бъде силна.
Триенето на колелата в пистата бавно заглъхна и самолетът спря. Приклекнал на пода до нея, Уил изчака само секунда. После, без най-малко колебание, отвори предпазния капак с вътрешната ръчка, хвана се за ръбовете и скочи през отвора. Мелиса се втурна напред. Той бе на земята и я чакаше. И тя не се поколеба. Скочи.
Лесно я хвана, сякаш бе лека като перце, и й помогна да стъпи на земята.
— Ще вървим насам. Не спирай да ми говориш, сякаш сме двама работници, които си бъбрят. Ако усетиш, че някой ни гледа, повиши тон. Започни да ми се караш ядосана.
— Струва ми се лесно.
Уил закрачи напред. Мелиса тръгна до него, нахлупила шапката ниско над челото си. Започна да бърбори за европейските летища и разписанието на полетите за доставки. С периферното си зрение видя, че вървят между цял флот паркирани самолети на „ФедЕкс“. В края на пистата се разминаха с мъже и жени, облечени като тях или с костюми или пилотски униформи, с екипировка за товарене. Мелиса не погледна никого. Беше с Уил и просто продължаваше да говори. Всеки момент очакваше нечия ръка на рамото си, вик, предупредителен изстрел. Но не се случи нищо и след по-малко от минута Уил спокойно я поведе през паркинг към широка улица.