— Продължавай.
— Добре — беше въодушевена. — Къде отиваме?
— Далеч от летището. Градчето се казва Роаси ен Франс. Главно хотели към летището, но има и няколко магазина и бистра. Ще повървим три-четири километра. Един момент.
Край улицата имаше телефонен автомат. Уил набра няколко цифри, може би някакъв код или корпоративен номер. Мелиса го чу спокойно да съобщава за двамата работници от „Федерал Експрес“. Бавно повтори думите си няколко пъти. Когато се увери, че служителите от другия край на линията са го разбрали, затвори и продължи да върви.
Поведе я през оживени улици и покрай няколко големи летищни хотела. На ъгъла имаше банка и той влезе, нареди се на опашка и излезе с пачка евро. Мелиса просто го изчака. Дори за миг не изглеждаше дезориентиран. Имаше толкова ясна цел. Когато излезе от банката, просто я подкани с жест, леко движение с глава. Видя, че върви към голям френски супермаркет, „Карфур“. Бързо, без да се консултира с нея, избра евтини стоки от първа необходимост. Свали дрехи от закачалките и за двамата. Без да я попита, тя забеляза, че знае точния й размер. Беше го преценил безпогрешно. Плати, размени няколко думи с момичето на касата на отличен френски. Мелиса се изчерви и просто го последва. Не събра смелост да заговори.
— А сега какво?
Уил й подаде една от чантите.
— Покрай ъгъла. Още малко ходене и сме в градчето. Зная един малък семеен хотел. Приемат пари в брой и не задават въпроси.
Роаси бе приятно градче. Мелиса забеляза пъстрите къщи с боядисани капаци на прозорците. Хотелът на Уил се намираше на затънтена уличка, до модерна на вид църква. Той влезе, прозина се и след кратки преговори с навъсения мъж на рецепцията подаде няколко банкноти. Мъжът му даде ключовете, без дори да ги погледне. Качиха се по тясно стълбище, застлано с пътека на цветя. Вратата над него бе потъмняла и издраскана, но когато Уил я отвори, двойната стая се оказа доста просторна и чиста. Имаше малка баня с душ, тоалетна и прозорец.
— Моля те, кажи ми, че имам време да се преоблека — каза Мелиса. Бе облечена с нечия униформа, с която бе спала, вече вмирисана.
— Разбира се. Измий се. Ето.
Той отвори чантите и й подаде четка за зъби, паста, самобръсначка, малък дезодорант, гребен и шампоан с балсам.
— Блаженство — каза тя и ги притисна към себе си. Удивително как най-обикновени неща се превръщаха в скъпоценен лукс. — Сетил си се за всичко.
— Трябва да изглеждаш нормално. Ако има нещо необичайно в теб, хората те забелязват. Чистите и спретнатите не бият на очи. Това е важно — подаде й дрехи за преобличане: евтини дънки, тениска и къс пуловер. — Тук има хавлии, но са с размери на носни кърпички.
Мелиса кимна и се втурна в малката баня, свали дрехите си. Слънцето нахлуваше през малкото напукано прозорче, високо на стената. Беше отворено, за да излиза парата; хотелът нямаше аспирация. Мелиса не я бе грижа. Водопроводната система работеше, имаше топла вода. Би предпочела вана, но наистина бе блаженство да се измие, да почувства лицето и косата си отново чисти, да се наслади на топлата вода, която отмива нечистотията и стреса. Бързо изми тялото и косата си, среса се, изми зъбите си и старателно изпра бельото и чорапите си с миниатюрния безплатен сапун. Щяха да изсъхнат, докато е с новите, които Уил й бе купил. Не бе преувеличил за хавлиите, наистина бяха оскъдни, но Мелиса се задоволи с това, което имаше. След секунди бе подсушена и облече новите дрехи. Сториха й се толкова приятни, чисти и свежи, чувстваше се по-добре в тях, отколкото в която и да е елегантна рокля, която някога си бе позволила. И изглеждаше добре. Евтино облекло от хипермаркет, но създадено за французойки. Беше достатъчно стройна и атлетична, за да й стоят добре и да изглежда представително и шик.
Когато излезе, Уил седеше на леглото и разпалено разговаряше с някого по телефона на бърз френски. Бе купил местен вестник, който лежеше отворен върху покривката на леглото. Мелиса се наведе. Беше позвънил на няколко частни обяви за коли.