— Струва ми се, че ако някога пренапиша „Болестите“ отново, на теб ще ти отделя цяла една глава — тихо каза тя и отключи вратата към кошарата. — Я да видим дали онази гадна температура е спаднала, а?
Тя посегна да го погали по кожата и ахна. Бързо отдръпна ръка и видя как мехурите се вдигат по пръстите й.
Еръл беше толкова студен, че пареше.
Докато го гледаше втренчено, малките кръгли следи, които топлината й беше разтопила, се покриха с тънък слой замръзнал въздух.
Лейди Рамкин приклекна назад.
— Но какъв дракон си ти?… — започна тя.
Чу се далечното потропване на входната врата на къщата. Тя се поколеба един миг, после угаси лампата, пропълзя тежко по протежение на кошарите и отмести парчето зебло от прозореца.
Първата утринна светлина откри силуета на страж на прага й, а перата на шлема му се вееха на вятъра.
Тя паникьосано прехапа устни, хвърли се обратно към вратата, пробяга през моравата и се шмугна в къщата, като вземаше по три стъпала наведнъж.
— Колко глупаво, колко глупаво — мърмореше тя, давайки си сметка, че лампата й е останала долу. Но нямаше време за това. За времето, докато идеше и я вземеше, Ваймс можеше вече да си е отишъл.
Опипом и по памет тя откри най-добрата си перука в мрака и я нахлупи на главата си. Някъде между мехлемите и драконовите лекарства на тоалетката си, се намираше нещо, наречено, доколкото си спомняше, „Росата на Нощта“ или с някакво подобно неподходящо име, отдавнашен подарък от някакъв безмозъчен племенник. Тя опита няколко шишета преди да открие нещо, което, ако се съди по миризмата му, беше това, което търсеше. Дори и на нос като нейния, който много отдавна беше затворил по-голямата част от сензорния си апарат, изправен пред всеобемащата воня на драконите, това му се стори, ами, по-силно, отколкото си спомняше. Но очевидно на мъжете такива неща им харесваха. Или поне така беше чела. Адска глупост, наистина. Тя изкриви горния край на внезапно станалата й твърде практична нощница до положение, което — както се надяваше, — разкриваше, без всъщност да разголва, и се втурна обратно надолу по стълбите.
Спря се пред вратата, пое си дълбоко дъх, завъртя дръжката и още докато отваряше вратата, си даде сметка, че е забравила да си събуе гумените ботуши…
— О, Капитане — чаровно каза тя, — та значи ето… КОЙ ПО ДЯВОЛИТЕ СИ ТИ?
Шефът на дворцовата стража отстъпи няколко крачки назад и, тъй като той беше от селски произход, направи няколко скрити жеста, за да се предпази от духа на сатаната. Те очевидно не помогнаха. Когато отново отвори очи, нещото си стоеше там, все още наежено от ярост, все още вонящо на нещо гадно и ферментирало, все още нахлупило накриво купчина къдри и все още забучено заплашително над една тресяща се пазва, която накара небцето му да пресъхне…
Беше чувал за такива неща. Харпии, така се наричаха. Какво ли беше станало с Лейди Рамкин?
Но видът на гумените ботуши го беше пообъркал. Легендите за харпиите нищо не споменаваха за гумени ботуши.
— Давай, приятелче — избоботи Лейди Рамкин, като си подръпна нощницата по-благоприлично около врата. — Не стой така там с тая зинала уста. К’во искаш?
— Лейди Сибил Рамкин? — каза стражът не с учтивия тон на някой, който търси просто потвърждение, а с невярващия тон на някой, комуто се струва невероятно трудно да приеме, че отговорът може да бъде „да“.
— Използвай очите си, млади човече. Коя друга мислиш, че съм?
Гардът се окопити.
— Само че аз имам призовка за Лейди Сибил Рамкин — неуверено каза той.
Гласът й беше унищожителен.
— Какво искаш да кажеш с това „призовка“?
— Да се яви в двореца, нали разбирате.
— Изобщо не мога да си представя защо ще бъде необходимо по това време на нощта — каза тя и понечи да затръшне вратата. Не можа да се затвори, обаче, тъй като върхът на сабята се пъхна в нея в последния момент.
— Ако не дойдете — каза гардът, — заповядано ми е да предприема мерки.
Вратата се стрелна назад, а лицето й се притисна в неговото, почти поваляйки го в безсъзнание с миризмата на гниещ розов цвят.
— Ако си мислиш, че ще ме докоснеш… — започна тя.
Погледът на гарда се втурна встрани, само за един миг, към кошарите на драконите. Лицето на Сибил Рамкин пребледня.
— Не би го направил! — изсъска тя.
Той преглътна. Макар и страховита, тя беше само човек. Можеше само да ти откъсне главата, в метафоричния смисъл на думата. Съществуваха, каза си той, далеч по-лоши неща от Лейди Рамкин, макар че, честно казано, точно в този момент те не бяха на три пръста от носа му.
— Да предприема мерки — повтори той грачещо.