Тя се изправи и проследи с поглед редицата стражи зад гърба му.
— Разбирам — каза хладно. — Така било значи? Шестима от вас срещу една крехка жена. Много добре. Ще ми позволите, разбира се, да си взема палто. Малко е хладно.
Тя затръшна вратата.
Дворцовите стражи тъпчеха с крака в студа и се опитваха да избягват погледите си. Това очевидно не беше начинът, по който се арестуваха хора. На тях не им се позволяваше да те карат да ги чакаш на вратата, не така се предполагаше да действа светът. От друга страна, единствената алтернатива беше да влязат там вътре и да я измъкнат навън, но никой от тях не можеше да събере достатъчно ентусиазъм да го направи. Освен това гвардейският капитан не беше сигурен, че разполага с достатъчно хора, за да замъкне Лейди Рамкин където и да било. Щяха да са му необходими хилядни отряди, с дървени валяци.
Вратата отново изскърца и се отвори, разкривайки само плесенясалия мрак на салона вътре.
— Така, момчета… — каза капитанът, неловко.
Появи се Лейди Рамкин. Той успя да я зърне за кратко и неясно, как излетя през вратата с вой и това може би щеше да е последното нещо, което да запомни, ако един от хората му не бе запазил достатъчно самообладание, че да й подложи крак, както летеше надолу по стълбите. Тя се просна по корем, като проклинаше, зарови се в избуялата морава, удари си главата в ронещата се статуя на някакъв античен Рамкин и се строполи на място.
— Леле майчице! — каза той с глас, преливащ от ужас и страхопочитание. — И драконът иска да изяде НЕЯ?
— Отговаря напълно — отвърна капитанът. — Тя като че ли е най-високопоставената дама в града. Дали е девица — не знам — добави той, — и точно в този момент нямам намерение да мисля за това. Някой да отиде и да докара каруца.
Той опипа ухото си, леко одраскано от върха на сабята. По природа не беше груб човек, но в този момент беше сигурен, че би предпочел дебелината на драконовата кожа между себе си и Сибил Рамкин, когато тя се събуди.
— Не се ли предполагаше да й убием домашните дракони, сър? — попита друг гард. — Струва ми се, че Г-н Уанз спомена нещо да убием всички дракони.
— Това беше само заплаха, с която да си послужим.
Гардът сбърчи чело.
— Сигурен ли сте, сър? Аз пък си мислех…
На капитана му беше дошло до гуша. Крещящи харпии и мечове, издаващи шум, все едно цепят коприна досами ухото му, жестоко бяха съсипали способността му да погледне от гледната точка на другия.
— О, ти си мислел, така ли? — изръмжа той. — Ти си бил голям мислител, бе? А не мислиш ли, че ще си много подходящ за някое друго назначение тогава, а? Градски страж, може би? Те всичките са мислители там.
Останалите гардове се изкикотиха смутено.
— Ако беше помислил — саркастично добави капитанът, — щеше да се сетиш, че кралят едва ли би пожелал някой друг дракон да умре, нали така? Те най-вероятно са далечни роднини, или нещо такова. Искам да кажа, той не би поискал да ходим да избиваме собствения му вид, а?
— Ами, сър, хората го правят, сър — кисело рече гардът.
— Е, добре — отвърна капитанът. — То е друго нещо. — Той многозначително се потупа отстрани по шлема. — Т’ва е ’щото ние сме интелигентни.
Ваймс се приземи в мокра слама и в черна като рог тъмнина, макар че след известно време очите му привикнаха с мрака и той различи стените на подземието.
Не го бяха построили за удобен живот. В общи линии то представляваше просто пространство, съдържащо всички колони и сводове, на които се крепеше дворецът. В далечния му край една малка решетка високо в стената пропускаше само лекото подобие на мърлява, долнопробна светлина.
На пода имаше още една квадратна дупка. Също с решетка. Железата й бяха доста ръждясали, обаче. На Ваймс му мина през ума, че може би най-накрая би могъл да ги поразшири, а после единственото, което трябваше да направи, бе да отслабне толкова, че да успее да се провре през дупка широка една стъпка.
Това, което липсваше в подземието, бяха плъхове, скорпиони, хлебарки или змии. Някога беше имало змии, наистина, защото сандалите на Ваймс изхрущяха върху малки, дълги, бели скелети.
Той пропълзя предпазливо покрай влажната стена, като се чудеше откъде ли идваше ритмичният стържещ звук. Заобиколи една тумбеста колона и откри.
Патрицият се бръснеше, взирайки се в къс огледало, подпряно на колоната, за да улавя светлината. Не, не подпряно, даде си сметка Ваймс. Държано, всъщност. От един плъх. Беше огромен плъх с червени очи.
Патрицият му кимна без видима изненада.
— О! Ваймс, нали така? Чух, че си на път за насам. Много добре. Най-добре да кажеш на хората от кухнята… — и точно тук Ваймс осъзна, че човекът говори на плъха, — че за обяд ще бъдем двама. Искаш ли бира, Ваймс?