— Ами, сър, знам, че драконите са изчезнали преди хиляди години, сър…
— Да? — Патрицият присви очи.
Ваймс задълба упорито.
— Но, сър, проблемът е дали те го знаят? Сержант Колън каза, че е чул шум от търкане на кожа точно преди, точно преди, точно преди, ъъ… нападението.
— Та значи мислите, че някакъв изчезнал, а всъщност напълно митичен дракон е долетял в града, кацнал е на тази малка уличка, изпепелил е група престъпници и после е отлетял? Човек би казал, че е било създание с много силно развито обществено чувство.
— Ами, щом така казвате…
— Ако добре си спомням, драконите от легендите са били самотни и диви създания, които избягват хората и обитават запустели места, където човешки крак не е стъпвал — рече Патрицият. — Съвсем не са били градски създания.
— Не, сър — отвърна капитанът, като превъзмогна забележката си, че ако човек искаше да намери наистина запустяло място, където човешки крак не стъпва, то „Сенките“ идеално можеха да свършат работа.
— Освен това нормално е да предположим, че все някой щеше да е забелязал, не сте ли съгласни?
Капитанът кимна към стената и ужасяващия й фриз.
— Освен тях ли, имате предвид, сър?
— Аз мисля — отвърна Лорд Ветинари, — че това е някакъв особен вид бойно изкуство. Може би някоя от враждуващите банди е наела магьосник. Малко местно спречкване.
— Може да има връзка с всичките онези странни кражби, сър — обади се и Уанз.
— Но съществуват и отпечатъците от стъпките, сър — твърдоглаво продължи Ваймс.
— Досами реката сме — каза Патрицият. — Може би е била, кой-знае, някакъв вид блатна птица. Чисто съвпадение — добави той, — но аз на ваше място бих ги покрил. Не искаме хората да го разберат погрешно и да стигнат до глупави заключения, нали? — остро довърши той.
Ваймс се предаде.
— Както желаете, сър — каза той, като си гледаше в сандалите.
Патрицият го потупа по рамото.
— Няма значение. Продължавайте. Добра проява на инициативност от твоя човек. И да патрулирате в „Сенките“… Браво.
Той се обърна и почти се заби в стената, която представляваше ризницата на Керът.
За свой ужас, Капитан Ваймс видя как най-новото му попълнение учтиво сочи към каретата на Патриция. Около нея, въоръжени до зъби и нащрек, стояха шестимата членове на Дворцовата Стража, които се изправиха и го погледнаха още по-бдително. Ваймс ги мразеше неимоверно. Имаха пера на шлемовете си. Той мразеше стражи с пера.
Чу Керът да казва:
— Моля да ме извините, сър, това ваша карета ли е, сър?
А Патрицият го изгледа тъпо отгоре до долу и рече:
— Да, моя е. Кой си ти, млади човече?
Керът отдаде чест.
— Волнонаемен полицай, Керът, сър.
— Керът, Керът. Звучи ми познато.
Лупин Уанз, който пърхаше зад него, зашепна в ухото на Патриция. Лицето му се разведри.
— А, младият ловец на крадци. Малка грешка беше станала там, струва ми се, но е похвално. Никой не е над закона, а?
— Не, сър — рече Керът.
— Много похвално, много похвално. А сега, господа…
— Относно каретата ви, сър — твърдоглаво рече Керът, — нямаше как да не забележа, че предното странично колело, в противоречие с…
Той ще арестува Патриция, помисли си Ваймс, а мисълта се процеди през мозъка му като ледено поточе. Той наистина ще арестува Патриция. Върховният управник. Той ще го арестува. Ама той точно това и ще направи. Момчето не знае какво означава думата „страх“. О, дали не би била добра идея да знаеше какво означава думата „оцеляване“…
А не мога да накарам мускулите на устата си да помръднат.
Всички сме мъртви. Разбира се, можем да бъдем само задържани, според настроението на Патриция. Но както всички знаем, той рядко е в чак такова добро настроение.
В този момент Сержант Колън си завоюва метафоричен медал.
— Волнонаемен полицай, Керът! — извика той. — Внимание! Волнонаемен полицай Керът, кръъ-ъгом! Волнонаемен полицай Керът, бее-гом марш!
Керът се изопна като внезапно издигнал се хамбар и се вгледа право напред с яростното изражение на върховно послушание.
— Браво, човече — замислено каза Патрицият. — Продължавайте, Капитане. И не се колебайте да се разправите твърдо с всякакви глупави слухове за дракони, ясно?
— Да, сър.
— Браво.
Каретата затрополи нататък, а телохранителите подтичваха край нея.
Зад него, Капитан Ваймс само смътно си даваше сметка за сержанта, който крещеше на отдалечаващия се Керът да се спре. Той мислеше.
Погледна към отпечатъците в калта. Използва униформеното си копие, за което знаеше, че е дълго точно седем стъпки, за да ги премери, а също и разстоянието между тях. Подсвирна тихо. После, с повишена предпазливост, продължи по улицата зад ъгъла. Водеше към една малка, заключена с катинар и покрита с мръсотия врата на гърба на някакъв магазин за дърво. Има нещо много сбъркано, помисли си той.