Отпечатъците излизаха от улицата, но не влизаха в нея. Пък и нямаме блатни птици особено често в Анкх, основно защото замърсяването би им разяло краката.
Той погледна нагоре. Безброй простори за пране кръстосваха тесния правоъгълник на небето като мрежа.
Така, помисли си той, нещо голямо и страшно е излязло от тази улица, но не е влязло в нея.
И Патрицият е много притеснен от него.
Наредено ми е да забравя.
Отстрани на улицата забеляза нещо, наведе се и вдигна прясна, празна черупка от фъстък.
Запремята я от ръка в ръка, вгледан в нищото.
Точно сега имаше нужда да пийне едно. Но може би беше по-добре да почака.
Библиотекарят си пробиваше трескаво път из тъмните пътеки между дремещите рафтове с книги.
Покривите на града му принадлежаха. О, убийците и крадците също можеха да се възползват от тях, но той много, много отдавна бе открил, че комините, подпорите, водоливниците и ветропоказателите са удобна и по някакъв начин успокояваща алтернатива на улиците.
Или поне досега.
Беше му се сторило забавно и поучително да последва Стражата в „Сенките“, градска джунгла, която не представляваше никаква опасност за една сто и двайсет килограмова маймуна. Но кошмарът, който видя, докато се мяташе насам-натам над една тъмна улица, щеше — ако беше човек, — да го накара да се усъмни в собствените си очи.
Като маймуна той не изпитваше каквито и да било съмнения относно очите си и им вярваше винаги и безрезервно.
Точно в този момент той искаше незабавно да ги съсредоточи върху една книга, която може би съдържаше някакво обяснение. Намираше се в една секция, с която никой не се занимаваше в наши дни; книгите там не бяха точно магически. По пода обвинително се стелеше прах.
Прах със стъпки по него.
— Ууук? — каза Библиотекарят в топлия здрач.
Продължи предпазливо напред, съзнавайки с чувство за неизбежност, че стъпките като че имаха предвид същата посока.
Сви зад един ъгъл и ето. Секцията. Шкафът с книгите. Рафтът.
Празното място.
В мултивселената съществуват много ужасни гледки. Но по някакъв начин обаче за душа, настроена към деликатния ритъм на една библиотека, почти не съществува по-страшна гледка от дупката, където трябва да е една книга.
Някой беше откраднал книга.
В самотата на Продълговатия кабинет, личното му светилище, Патрицият крачеше нагоре-надолу. Диктуваше поток от заповеди.
— И да изпратят хора да боядисат стената — довърши той.
Лупин Уанз повдигна вежда.
— Това разумно ли е, сър?
— Мислиш ли, че фриз с мъртвешки сенки по него няма да предизвика коментари и размишления? — кисело отвърна Патрицият.
— Но не толкова, колкото прясно боядисване в „Сенките“ — спокойно каза Уанз.
Патрицият се поколеба един миг.
— Имаш право — изръмжа той. — Накарай няколко човека да я съборят.
Той стигна дъното на стаята, завъртя се на пети и отново закрачи в обратна посока. Дракони! Като че нямаше достатъчно важни, достатъчно истински неща, с които да се занимава сега.
— Ти вярваш ли в дракони? — попита той.
Уанз поклати глава.
— Това е невъзможно, сър.
— И аз така съм чувал — каза Лорд Ветинари. Той стигна до отсрещната стена, обърна се.
— Бихте ли желали да продължа с разследването? — попита Уанз.
— Да. Направи го.
— И ще се погрижа Стражата да внимава много — каза Уанз.
Патрицият прекъсна маршируването си.
— Стражата? Стражата? Мили ми приятелю, Стражата е шайка некадърници, командвани от пияница. Необходими ми бяха години, за да го постигна. Последното нещо, за което трябва да мислим, е Стражата. — Той размисли един миг. — Виждал ли си някога дракон, Уанз? Някой от големите, искам да кажа? О, те са невъзможни. Ти го каза.
— Те са само легенда всъщност. Суеверие.
— Хмм — рече Патрицият. — А характерно за легендите, разбира се, е това, че те са легендарни.
— Точно така, сър.
— Дори и така да е… — Патрицият млъкна, после постоя втренчен в Уанз. — Е, добре. Погрижи се да го разбереш. Не желая да чувам нищо повече за тази история с драконите. Това е от нещата, които правят хората неспокойни. Да му се сложи край.
Щом остана сам, той се изправи и погледна мрачно към града-близнак в краката си. Отново ръмеше.
Анкх-Морпорк! Кипящ град на стотици хиляди души! И, както Патрицият тайничко забеляза, десет пъти повече хора. Свежият дъжд блестеше върху панорамата от кули и покриви, без ни най-малка представа за гъмжащия, злобен свят, върху който се излива. Един по-късметлия дъжд се ронеше върху планински овце, или пък шепнеше тихо над горите, или пък попиваше кръвосмесително в морето. Дъждът, който валеше над Анкх-Морпорк, обаче беше здравата загазил. Причиняваха ужасни неща на водата тук. Че я пиеха, беше само началото на проблемите й.